„Чувствай като Чехов, мисли като Пинтър, изглеждай като Бекет.”
Малин Кръстев, „Аскеер“ 2015 за съвременна българска драматургия
„Аскеер”-ите са забележителни още със самата си поява. Не съществува друго театрално отличие по нашите георграфски ширини (или поне на мен не ми е известно, тук по-начетените да се изкажат), което да се е зародило поради естествената театрална нужда за лъч светлина в едно смутно време. Време, белязано от социални трусове и културна безнадежност. Време, в което публиката гледа спектакли от площада, а не от театралния салон. „Аскеер”-ът (от турски „asker“ – войник) е начинът на Военния театър да повдигне духа на своите колеги, които всяка вечер воюват за изкуството. Фактът, че трупата на ТБА доброволно отказва да участва в надпреварата за награди, показва ясно техните мотиви и крайната цел – да се създаде един своеобразен празник за играещия човек, който за една вечер да изхвърли грим и перука и да бъде себе си.
Свалям шапка (или войнишка каска) на фондация „Аскеер” и на хората, които стоят зад нея, на Милен Миланов, на Театър „Българска армия”, на Вили Бетц, който дълги години беше единствения меценат (да, меценат в съвременния свят!) и на още много други, които през годините са влагали сърце и душа в тази кауза.
За мен, пък и вярвам за всички присъстващи, церемонията по връчването на тези бронзови войници е емоционално пътешествие из театралните салони за изминалия сезон.
И тази година режисурата на спектакъла беше поверена на Диана Добрева, чиято работа заобичвам все повече и повече. Или моят светоглед се изменя стремглаво, или пък тя представя по различен начин същите екзистенциални теми, но със сигурност извървях дълъг път от объркания тинейджър, гледащ неразбиращо „Медея” в Сфумато, до възхитения от „Къщата на гнева” човек.
Церемониално вдигане на завесата и издължените стройни фигури на Гери Данданова и Нети, преобразени в древни воини, накараха пулсът ми да се ускори леко в очакване на зрелище – не за сетивата, а за душата.
Спектакълът се проведе под патронажа на присъстващия министър на отбраната Николай Ненчев и на отсъстващия културен министър Вежди Рашидов. Юбилейното издание беше изпъстрено с кавъри на модерни поп песни, съчетани с всякакъв вид намигвания към миналото – видео материали, речи от предишни лауреати на наградата, музикални епизоди.
Няколко стиха от „Хвърчащите хора” на Валери Петров огласиха салона и на екран се появиха лицата на автора, на сценографа Даниела Олег Ляхова, на художника Кольо Карамфилов и на композитора Румен Цонев. Лица, които повече няма да видим освен на запис и творци, чиято работа ни е оставена като завет, който да пазим.
Надпреварата между излъчените номинирани беше очаквано оспорвана. Изобщо не завиждам на 
жури, което трябва да избере между Илка Зафирова, Снежина Петрова и Анастасия Лютова (пълен списък на наградените можете да видите тук). Благодарствените им думи сякаш извираха от сърцата и навлажняваха очите. Водещият Веселин Ранков както всяка година следеше да няма прекалено протяжни речи, които да попречат на сценария. Пролича си как леко пребледня, когато на сцената се качиха прекрасните дами, отличени за поддържащи роли в „Къщата на гнева”. Не го виня, 5 развълнувани жени около микрофон – не е шега работа. Теди Москов за пореден, но надали последен, път показа пълно пренебрежение, да не кажа и досада, спрямо връченото му отличие.
„Да бъдем аскеери с чисти сърца и да се борим за нашата култура!“
Радина Думанян, „Аскеер” 2015 за изгряваща звезда
Разбира се кулминацията на вечерта беше излизането на Стефан Данаилов на сцената. Цялата зала в унисон се изправи на крака и дълго аплодира Мастера, както го наричат неговите студенти. Ламбо прие статуетката за цялостно творчество именно на сцената, на която бележи театралния си дебют в столицата преди немалко години.
Нахвърлях основите на този текст докато се возех в софийското метро, а до мен мъж в СОТ-аджийска униформа четеше задълбочено 168 часа и по-конкретно дълга статия за – ха, познайте – прогнозираните печеливши на театралните награди „Аскеер”. Усмихнах се на иронията – и двамата бяхме телом сред сутрешната блъсканица, но духом на няколко километра в една затъмнена сграда на Раковска. Велико нещо е това театърът!
Благодарим на Театър „Българска армия“ за любезно предоставените покани.
