Още с влизането ми в залата на Театър „София“ погледът ми се закова на проснати панталони, захванати с дървени щипки. Така ме посрещна пиесата „Госпожа Министершата“. В очакване притаих дъх и само с очи се радвах на пълната зала. 1931 година или 2015 сме? Този въпрос си зададох веднага след началото на пиесата, когато един вик „Долу правителството!” стопи тези 84 години в има-няма 2 часа.
Сюжетът се развива около едно обикновено българско семейство, топнало единия си крак в океана, наречен „бедност“. Но благодарение на главата на семейството Симо Попович, който е назначен след падане на правителството за министър, всички се изкачват скоростно по стълбицата на обществото. И в тази криза, положението на семейството привлича всички роднини како мухи на мед. Чисто по байганьовски обаче това не води до нищо градивно.
На преден план сред всички изпъква госпожа Министешата – Живка, която от жена с кръпки на чорапите си се превръща в дама, следваща криворазбрано френското „Noblesse oblige”. Дизайнерските рокли мигновено заменят шитите на ръка „одежди“. Но душите, не щеш ли – все едни и същи. Силна опозиция на красивите прически и шармантен външен вид са културата и манталитета. Вкусила от сладостта на висшето общество, госпожа Живка на най-прост език раздава заповеди. В мисия на живота на госпожа Живана – новото аристократично име на Министершата – се превръща идеята да раздели дъщеря си Дара от съпруга ѝ Чедомир, понеже той вече е „втора класа” човек и изобщо не пасва на нюансите на положението им. Вече преименувана на Живана тя избира нов съпруг на Дара – зъболекар, но и почетен консул на Никарагуа.
Именно около този неин стремеж се оплита интрига, ама плетена все едно с ластици…и то в коси. Композира се една нова реалност, където „Alright” е псуване, превърнато в народен обичай, а Министерство на ВЪНКАшните работи функционира с пълни сили. И всичко това на фона на едва доловими морални ценности едва.
Вече почти век се сблъскваме все по-явно с хора като семейство Попович и точно тази пиеса силно провокира и проверява търпението ни като нация. Цялата история е красиво обрисувана и с мултимедийно участие, което допринася за атмосферата в залата, но не изтрива лекото разочарование по лицата на публиката, осъзнала, че всъщност „гледа една реалност“.
Очакванията ми към пиесата бяха големи и се покриха напълно, а дори само Лилия Маравиля в ролята си на Живка Попович си заслужава посещението на тази постановка. Естествено това нямаше да остави такъв силен отпечатък върху мен, ако не беше великолепната игра и на останалите актьори в екипа. Следващия път, когато ида да гледам пак тази постановка, (защото със сигурност ще има втори път) ще се видим с някого от Вас… просто трябва. Не бива да пропускаме такова забавление 🙂
Постановъчен екип:
Автор: Бранислав Нушич; Превод: Катя Йорданова; Режисьор: Недялко Делчев; Сценография: Петър Митев; Музика: Калоян Димитров; Видео: Димитър Сарджев; Оператор: Веселин Христов
Участват:
Лилия Маравиля, Дария Симеонова, Асен Мутафчиев, Юлиян Рачков, Николай Върбанов, Симона Халачева, Борис Георгиев, Антон Григоров, Юлиян Малинов, Майя Остроич, Силвия Петкова, Йорданка Любенова, Николай Димитров, Ириней Константинов
