„Господин Балкански” – жив съм, тук съм, ваш съм!
С тези думи приключи моето театрално приключение, а можеше и с тях да започне.
Необятни са емоциите, които изпитах по времето на тези два часа. Сториха ми се като че ли се изнизаха за секунди и същевременно – като безкрай. Стори ми се като най-забавното нещо, на което съм ставала свидетел, а и като най-тъжното. Стори ми се, че съм нереално впечатлена от актьорската игра, а и в същото време ги гледах как се смеят, когато трябваше да са сериозни. Стори ми се, че се влюбвам в театралите и че се отричам от човечеството. Бориха се в мен чувства на противоположности и се привличаха също толкова силно. Два часа аз имах усещането, че не съм в този свят и не съм такъв човек. Не транс и не хипноза. Театър.
Гледала съм много добри постановки. И комедийни, и драматични. И съм се смяла, и съм ревала, но като „Господин Балкански” не бях гледала. Може би тук е моментът да спомена, че аз лесно се впечатлявам и още по-лесно се разпалвам на добрите неща. Възможно е да прехваля тази пиеса, защото това е моментното ми състояние, но пък ето – поне предупреждавам.
”Господин Балкански” се играе в Младежки театър „Николай Бинев” вече три години и винаги при пълна зала. Тя е от онези постановки, които могат да се поставят и след тридесет и три години и нищо няма да е различно – нито в публиката, нито в реакциите, нито в посланието или смисъла. Тя не е житейска, не е човешка, не е с определен жанр или даваща възможност да я обсипеш със суперлативи и прилагателни. Тя просто е жива. Тя съм аз, тя си ти, тя бяха те, тя ще бъдат всички.
Темата „Бай Ганьо” е една от най-обсъжданите не просто днес, а всякога. Без рождена дата и без срок на годност. Познаваме добре образа му, както и ще си спестя обсъждането му, защото всичко вече е казано. Самата постановка „Господин Балкански” не ни показва по-различен образ и не ни казва нещо различно. Разсмива ни до сълзи, а в същото време ни казва и до болка познатите неща. Не знам дали беше заради добрата компания и цялата смееща се публика, но аз лично през живота си не съм се смяла толкова. Текстът беше толкова силен, че актьорите, играещи за стотен път, изпитваха трудност да го изричат нормално и често се смееха с нас. Което в една друга ситуация все пак би ме разочаровало. Никой не обича да вижда актьори, които не могат да си свършат работата. Но в случая хората на сцената и хората пред нея, бяха едно. Ние не бяхме на театър и те не бяха на работа. Всички просто се бяхме събрали, за да се посмеем на простащината. Посмеем е твърде слаба дума, за истеричните викове от смях и всички, опитващи се да си поемат въздух, но да – да се посмеем.
И накрая – да се впечатлим. Финалът на нашето приключение ни представи едно малко по-различно послание, което лично мен ме вкара в дълбоки разсъждения. Нещо, което не очаквах след леките и смешни час и половина. Развитията на персонажите и монологът на Геро бяха свързани не с всички байганьовци, които са на всякъде около нас. Те ни предупредиха за всички останали – интелигентни и остроумни хора – тези, които понякога, за съжаление, използват уменията си, за да постигнат с лукавост и лъжи незаслужени победи. Онези, които забравят от къде са тръгнали и знаят какво да кажат, за да те измамят. Байганьовците са смешни, прости и неориентирани, но са безвредни. Те няма да се страхуват да се откажат от имунитета си, те няма да нахлуят на места, където не им е мястото и няма да се усмихват, докато крадат парите ни.
”Господин Балкански” е задължителна в to-do листа. З – а – д – ъ – л – ж – и – т – е – л – н – а !
Comments are closed.