РАЗГОВОР С АКТРИСАТА ГАЛЯ КОСТАДИНОВА ЗА ЗАКАЧАНЕТО, ТОТАЛНИТЕ ЩЕТИ И БЛАГОДАРНОСТТА
Галя Костадинова завършва НАТФИЗ през 2012г. в класа на проф. Маргарита Младенова и проф. Иван Добчев. Участва в няколко представления, сред които са „Лъвкрафт“ в Дом на киното (реж. Ани Васева), „Всичкоядецът“ (номинация ИКАР 2013 за Дебют) и „Тотална щета“ в ДНК (реж. Ани Васева), „Любовта на Анатол“ в СФУМАТО (реж. Антон Угринов). Последният й проект е „Закачане“ в театър „София“ (реж. Неда Соколовска), а много скоро й предстоят и няколко нови вълнуващи роли на сцената.
ЗА ПЪРВИТЕ СТЪПКИ И „МЕТЕОР“
Седмица, след като завърших НАТФИЗ, се прибрах в Плевен, и се зачудих: „А сега какво ще си правя с живота?“. Исках някой да ми каже какво става след завършването. И точно тогава ми звънна телефонът,непознат номер. Ани Васева ми звънна! Изобщо не знаех къде се намирам… И ми каза: „Здравей, Галя. Ани Васева ти се обажда. Искаш ли да участваш в „Пиеса за умиране“?“ А това ми е любимото представление! Гледах го още в трети курс, на голяма сцена в СФУМАТО, с Вяра Коларова… Най-гениалното от всички! И Ани Васева ми се обажда и ме пита „Искаш ли да участваш в „Пиеса за умиране“? И аз отговорих „ДА!“ Естествено! И сега това им казвам на хората: вие представяте ли си да играете в любимите си представления? Това е велико, наистина. И така се започна. На Ани тогава явно й хареса как работим заедно, на мен също. Така започнахме да взимаме и да даваме. То си е вземане-даване. След това ме покани във „Всичкоядецът“ – моноспектакъл. Пълна лудница, стовари ми се невероятен товар на плещите. После влязох във „Франкенщайн“, започнахме да правим и нови неща… „Лъвкрафт“ и „Тотална щета“ са ни последните две.
ЗА ПУБЛИКАТА И СУЕТАТА
На всеки актьор му се иска да има публика, да го гледат много хора. Това го разбирам. Аз съм играла и пред много хора – на премиерата на „Лъвкрафт“ в Дом на киното се събраха около четиристотин човека, играла съм и пред трима души. Няма значение колко хора има в публиката – излизаш и играеш! И енергията, която даваш за тези малко хора, които са дошли, трябва да е двойно по-голяма! Ако се сдухаш, това е твой провал, на никой друг. Не е на режисьора, той си е твой, актьорски… Ужасно нещо е това – суетата. Веднага трябва да се изкоренява. Усетиш ли я, малко само да я подушиш, веднага вън! Ей така, със злоба! Махаш я! Със спортна злоба! Навиваш се отвътре, натискаш си бутона, намисляш си „Махам я, махам я!“ и я махаш. Като с тъгата. Гони тъгата, гони тъгата! Повтаряш си го като мантра и в един момент става! Нещо почва да работи. Да! Силата на мисълта е голяма работа. Да! Все пак актьорите това правят. И режисьорите!
ЗА ТОТАЛНАТА ЩЕТА
В „Тотална щета“ постигнахме абсолютна свобода между нас двамата с Лео. Това ми беше най-освобождаващият, даващият, най-вдъхновяващият и енергичен процес, който съм имала някога! Имаше само физическо напрежение, но нямаше никакви проблеми. Ани просто ни пускаше, но и ние двамата с Лео много се закачихме един за друг… И нещата се получиха. Абсолютното закачане се получи. Напоследък много я използвам тази дума, покрай представлението „Закачане“ в театър „София“.
ЗА ЗАКАЧАНЕТО
В „Закачане“ изследвахме как се закачат хората едни за други, както и за някоя социална мрежа… Да се закачиш за даден човек в повечето случаи май е с отрицателен знак. Говоря за закачването като вкопчване, което не е добре да го има. Това го осъзнах в течение на процеса. Също така и закачането като закачка, защото хората в днешно време не се пускат. Страх ги е да се пуснат, и то най-вече в любов. „Влюбване, бате… К’во влюбване?“ Хората ги е страх! За това е представлението. И също за социалните мрежи, които тотално ни промиват главите и ни променят общуването, генерално го променят.
„Закачане“ е вербатим спектакъл. Материалите са събирани в документална форма, с пускане на телефон, диктофон, каквото и да е. Имахме едни моменти в началото на репетициите, в които изобщо не разбирахме какво говорят нашите персонажи заради шумните места, където се случват ситуациите. Репетирахме със слушалки, представленията също протичат така. Екипът е прекрасен, всички са много добри актьори и професионалисти. Много съм впечатлена от тях. Получи се много интересен процес. Беше труден, но много интересен и приятен. Много различен начин на работа, в който има абсолютна свобода. Неда ни даваше разни упражнения, от които се родиха повечето от нещата.
Малко след първите репетиции в един бар срещнах Неда Соколовска с няколко човека, които се оказаха персонажите от нашата пиеса! Аз полудях! Такава емоция ми се насъбра тогава, бях в невероятен филм, защото ги слушаме тези хора, говорим за тях, мислим си защо го това казват, защо го казват така… И после ги виждаш тези хора … Ромео и Жулиета от плът и кръв, наистина! Беше много странно!
ЗА ТЕАТЪРА
Когато бяхме на Аскеерите като студенти, през 2012г., имаше едно видео на актьори, които вече са си отишли от този свят. Тогава говореше Наум Шопов. Аз го обожавам, веднага ми се насълзиха очите. Но така беше монтирано видеото, че накрая той каза: „Театър, благодаря ти!“ И ми рукнаха такива сълзи от очите, като на детенце. От тогава до ден днешен в главата ми е единствено това: „Театър, благодаря ти!“. Не мога да си представя съществуването без театър. Наистина. Не от суета или нещо друго, просто това е нещото, което истински искам да правя. Театърът е истина, любов и живот. Харесва ми целият театър, всичко в театъра. Искам всичко да опитам.
ЗА ВЯРАТА И МИСИИТЕ
Нямам чувство за мисия. Ако може в хората, които идват и ти гледат нещата, нещо да просветне, не да се промени – да просветне, да се надгради, това е достатъчно. Насила и с „Дайте! Дайте!“ няма как да стане. Става леко. И става с мисъл, с голяма мисъл и с идея.
Вярвам в човека и много ме е страх да не изгубя вярата си в него. Случвало ми се е да тръгна натам, но съм се издърпвала… Или нещо ме е издърпвало. Има едни неща, които са по-големи от теб. Не ги осъзнаваш, но те са в теб.
