Юбилейното 20-то издание на “Салон на изкуствата” е изпъстрено с разнообразни събития. Едно от тях беше разговорът-откровение с Галин Стоев, което се състоя в четвъртък в НДК. Режисьорът, който от години живее и твори във Франция, събра колеги и съмишленици, за да сподели и обсъди наболели теми от битието и изкуството.
Залата се оказа недостатъчна, за да побере всички желаещи да участват, които продължаваха да пристигат и след обявения час. Непрекъснато се поставяха допълнителни столове, като имаше и правостоящи. Под тлеещо осветление и около оплетените кабели режисьорът съумя да пренесе присъстващи в един друг свят, далеч от скромната обстановка.
Галин Стоев е ходещо вдъхновение, което може в разстояние от 30 секунди да те прекара през пълния спектър на емоционални състояния. Постига го само със силата на разсъжденията си. Представете си какво се получава като пречупи драматургичния текст през тях и използва и изразните средства на театралното изкуство.
Самият той не прекара дори и секунда без някакво физическо движение – поместване, ставане на крака, свиване на юмрук. Мислите, напиращи да бъдат изказани, явно не му позволяваха състояние на физически или душевен покой. В един момент организаторите дори му донесоха бар стол с надеждата, че това ще уталожи напрежението, което се излъчваше от него, но напразно.
Още в началото на срещата ни сподели, че от години не чете критика за своите представления. Не защото го обижда, а просто защото той самият би могъл да напише къде-къде по-унищожителна рецензия за своя труд.
Режисьорът подчерта, че, когато човек не е съзнателен в това, което върши, възможността да бъде нещастен е чудовищна. За него театърът е очевидна клопка: „Усещах, че чрез театъра може да се намери по-добър проводник за комуникацията. Когато си режисьор, разполагаш с много мощно средство за производство на смисъл. Театърът произвежда атомна енергия. Той може да избухне в ръцете ти или да не се включи, когато трябва.“
Галин Стоев призова към активно гледане, т.е. зрителят да не бъде просто консуматор – да прави избор за себе си, да бъде поставен в конфликт. Сцената трябва да е машина, която предизвиква енергия.
Художникът Юлиян Табаков постави въпросът дали режисьорът вижда подобни на театралните възможности в други форми. Това предизвика скрити (и не чак толкова скрити) усмивки сред присъстващите, защото Юлиян работи по филмовия проект на Галин, базиран върху пиесата „Приятнострашно“ от Яна Борисова.
Да, виждам. Донякъде се чудя дали филмът, който снимам, не е израз на криза на средната възраст. Понеже не мога да си позволя порше, снимам филм. Яна ме накара, а аз ѝ се връзвам на акъла. Първоначално заснехме само една кратка сцена от филма за тест и, като дойде време за монтажа, една седмица работих над това. Бях потресен от степента на манипулативност, с която киното разполага. Направо е неморално. Киното хипнотизира, то не е ситуирано в настоящото, не се случва тук и сега.
Друг любопитен въпрос дойде от страна на актьора Моню Монев – дали има текстове, към които режисьорът се страхува да посегне:
Има, и стават все повече с годините. Дори като млад по-спокойно поставях текстове, които реално не разбирах. Сега ги разбирам и ме е страх. Особено при класиците – Шекспир, Чехов. Чехов ми е интересен, но той се играе толкова много във Франция, че не им трябва още един.
Като млад в театъра във Варна поставих един текст от френския драматург Пиер Мариво – „Игра на любовта и случая“. Получи се добре или поне не беше срам от тази ми работа. След години обаче попаднах на пиесата на френски и се ужасих! Бях поставял върху абсолютно различен текст! Трябваше да се извиня на всички, които са гледали представлението!
Към края на разговора режисьорът сподели как е започнал работата си в „Комеди франсез“ – след загубване с метрото, невъзможност да открие входа, за да проникне в емблематичната сграда и накрая падане на стълбите под погледа на Молиер и Корней.
Споделяме само една част от мислите, които оставиха белег в съзнанието ни:
Идеалното представление е като православна икона. Православната икона няма перспектива, не защото старите майстори не са знаели как да я изобразят, а защото не ти я гледаш, а тя – теб. Нейният поглед стига до неподозирани дълбини и призовава за откровеност.
Другата реалност има смисъл само, ако ни върне към нашата, но променени.Театърът е като социална акупунтура – мястото, на което ви забие игла, може да заболи, но ще отключи енергия, ще доведе до съзнателност.
Театралният салон е маргинално място, не е киносалон, не бълва холивудски блокбъстъри. Все по-малко хора ходят на театър, но това не е страшно и не то дефинира успеха му. Публиката може да се редуцира, но идват хора, които търсят смисъл в общуването.
Театърът има огромен неизследван, неоткрит потенциал. Първите театралните опити винаги са предизвикани от егоцентризъм, от желанието да бъдеш гледан и харесван. Тези, които останат в тази професия, имат възможност да погледнат зад огледалото, в „другата реалност“.
Важно е театралното образование да започва с алхимичните възможности, които носи тази дейност в себе си – място, където може да се събере човешка и социална енергия и да я канализира.
Comments are closed.