„Направихме го!“, си казахме накрая, „И то как го направихме!“. Никоя от нас седемте не очакваше, че Международен студентски театрален фестивал „Данаил Чирпански“ ще се случи по този невероятен начин. И то не заради страхотните спектакли, големите имена и институциите, застанали зад нас, а заради хората… заради Дани! Сякаш бяхме взели цялата му душа и тя беше оживяла за една седмица по време на фестивала в Стара Загора.
Беше ми трудно да напиша този текст и го почвах и спирах многократно, още от 8-ми октомври, когато фестивалът беше съвсем топъл, току-що напуснал ежедневието ни. Сега за пореден път ще се опитам да ви предам поне частица от емоцията, която ние и участниците изпитахме, но не знам дали ще успея, защото това трябва да се преживее. Бяхме изпълнени с чувства, които не познаваме – концентрацията на тонове положителна енергия и любов се усещаше във въздуха. „В свят като днешния, да предизвикаш това, си е чисто чудо“, казаха хората, които наблюдаваха малко по-трезво отстрани.
Предисторията за проекта и спечелването му е позната на повечето от вас, които са ни близки или на тези, които се интересуват от театър и живтота му у нас. Но само най-близките знаят за всички „драми“, през които минахме, докато се борихме за нашата кауза – да запазим името на Дани живо!
На шега и изключително нелепо се роди слоганът на фестивала, докато търсихме рекламно изречение за клиповете ни, направени от Premier Studio. Let’s Drama! И така и беше – драма, драма и пак драма – човек явно кодира съдбата си, чрез думите, които използва. Докато всяка една от драматичните ситуации завършваше или комично, или успешно, всички замесени викаха с пълно гърло „Let’s Dramaaaaaaaaa“.
Събирайки в Стара Загора великолепната седморка, както ни нарекоха след откриването, малко по-малко осъзнахме колко много работа сме свършили, но и за колко хиляди неща не сме помисляли, още колко много нямаше как да сме предвидили, защото са толкова фантастични, че дори и години опит в правенето на фестивали, няма да ти помогнат, за да си ги представиш.
Така и дойде откриването – 1 октомври… Целият клас на Дани от НАТФИЗ се събра от България и света и пристигна още сутринта, за да репетират и да подготвят Бай Балчо, който да споменува на фестивала. Репетираха цял ден, а в 4-та гримьорна, по-известна като офиса, лудницата кипеше също от сутринта. Това беше денят, в който треперихме дали няма да остане някой на някое летище, да има проблем с билета, или с автобуса от София до Стара Загора, или няма изобщо да се ориентира и ще си остане на летището. Докато не чухме „Бел кон“ по просшушката… Сърцата ни сякаш трепнаха и за миг забравихме екшъна покрай организацията, за да си спомним истинската причина за този фестивал.
Вечерта залата беше препълнена, върнахме хора, никой от театъра или от екипа не успя да гледа спектакъла, а за самото откриване, което следваше спектакъла, залата беше още по-пълна! От този момент вече магията беше факт. Оказа се, че голяма част от участниците до този момент нямаха идея каква е каузата на нашия фестивал. Но щом чуха историята ни, разбраха за мисията ни, видяха, че организаторите сме ние, и зад нас не стои някой „сериозен комитет от стари театрали“. Студентите на всички тези сериозно звучащи академии вече бяха част от нас, част от нашите сърца, от нашия екип, от нашите емоции… Пяха с нас „Бел кон“, плакаха с нас, прегръщаха ни… И така до края.
От този ден нататък всички бяхме приятели, НО… Това не означава, че драмата спря. Всеки ден се случваше по нещо голямо, което преобръщаше цялата ни представа, главите ни, времето ни. Случваха се и много малки неща, с които се бориха чудесните ни доброволци. Но в края на деня нищо нямаше значение, очакваха ни нови фестивалнни тръпки, с които щяхме да се справим.
Още на 2 октомври, когато беше представлението на Гърция, си помислихме, че започва да се получава нашата цел – да създадем общност, да превърнем участниците в приятели. Защо ли? Групата от Атина имаше нужда от пиано на сцената, което се намираше в офиса и познайте? Теодора видя испанската група пред входа и им каза „Елата да ни помогнете“ и те веднага влязоха, вдигнаха пианото и го занесоха на сцената за своите колеги. „Е, какво толкова“, ще си кажете, а и ние така си помислихме в началото…
Дойде ред и на тези мили хора от Испания. По-голямата част от техния декор се изгуби по-пътя от известна спедиторска фирма… Красота! Обаче всичко добро се връща в този свят. От сутринта актьорите, сценографите, целият ни екип, всички доброволци и част от другите участниците бяха запретнали ръкави, за да направим заедно декора за спектакъла „Индианската кралица“ и го направихме! Беше наистина вълнуващо…
Това не беше единственият проблемен декор. Дам… Някои са разбрали, че променихме програмата на фестивала, което нас много ни притесняваше, докато Майя Праматарова не ни каза: „Хора, това е фестивал, съвсем нормално е да се случват такива неща. Take it easy!“
Това не беше просто декор, беше ДЕКОРЪТ! Става дума за „Страовремски помещици“ на ВГИК, Русия. Спекаткълът, който взе наградата на журито. Тази драма започна няколко дни преди фестивала, минахме през какви ли не емоции и състояния с прекрасния екип на представлението – събирахме клонки, карахме се, смяхме се, плакахме, чертахме планове… За щастие накрая заветният декор дойде. И всички видяхме, че всяка една чашка, всяка една бучка захар, всяка една клонка е на мястото си и има определена роля в красивия свят на сцената.
Както споменах обаче наложи се да променим програмата и се получи един ден без спектакъл. Тук отново се включиха нашите приятели от Испания и направиха импровизиран уъркшоп на поляната зад театъра, за да не скучаят участниците. Това беше толкова яко и истинско. Ето тогава отново си казах „Да… Започваме да постигаме целта си“.
Като казах уъркшоп… Не мога да не отделя специално внимание на Мике Монтанаро и Стефан Витанов. Жестоки! Дойдоха като водещи на ателиета и станаха част от нашия екип.
Мике всяка сутрин идваше да пие кафе с нас, да ни свири и да усмихва понякога мрачните ни утрини.
Монтанаро, този интересен човек и изключителен талант, беше една от причините участниците да се сближат толкова много. Неговият уъркшоп имаше една специфична интимност, много красива близост, фина и истинска. По време на показа след уръкшопа направо отвяха главите на хората. Точно в онзи момент започнах вече да плача от радост… И не спрях до края. Когато видях участниците прегърнати и пеещи, почувствах нещо като гордост и огромна любов (във видеото на 13-тата минута).
Мике за съжаление не успя да остане до края на фестивала, но откакто се е прибвал във Франция не спира да си общува с нас, дори да коментира статусите за фестивала на български език!
Стефан беше дошъл да води танцов уъркшоп… Беше, да, защото истината е, че направи много повече от уъркшоп. Той накара испанци, гръци, руснаци, англичани и грузинци да заобичат български народни танци и да поискат да слушат наша народна музика. Да се срещнат челно с нашата култура и да си спомнят винаги с усмивка за нея.
Н
о освен това Стефан беше плътно до нас във всички драми – мислеше решения, предлагаше варианти, носеше декори, помагаше наравно с всички, всяка една от нас му плака в ръцете, хранеше ни (което в някакъв момент беше съществено важно за случването на фестивала), носеше ни тиквен пай…
Стефан беше много добър и в задаването на въпроса „К’во става, всичко наред ли е?“. Наложи се още на втория ден да наложим вето на този безумен за ситуацията въпрос, а това пък го превърна в една от най-големите смешки на фестивала и винаги успяваше да ни усмихне 🙂
Журито беше една от най-големите ни гордости – Кама Гинкас, Деян Дуковски и Майя Праматарова! Просто бяхме на 7-то небе, в момента в който се съгласиха да дойдат за цяла седмица на фестивала.
Когато пристигнаха обаче започна и притеснението, защото ние си дадохме сметка реално за какви големи имена става дума. Имаха много въпроси, на които ние не можехме да отговорим, защото ни беше за пръв път. Няма да забравя как стоях пред Гинкас в една от гримьорните, мигах чаровно разтреперена и нямах идея какво да му кажа, когато той протегна ръката си, хвана моята и каза „Спокойно, вие сте се справили повече от чудесно!“.
„Никога не сме били на толкова истински и вълнуващ фестивал“, казаха посления ден и тримата. Това значи изключително много за нас, изключително… И им благодарим от цялото си сърце за подкрепата!
„Всичко хубаво“, ще кажат някои, „А сами ли си гледахте спектаклите?“. Краткият отговор е „Не“, дългият е „Вие луди ли сте, трябваше всяка вечер да стоя на вратата и да вкарвам под брой участниците, за да успеят да гледат, защото в залата нямаше нито едно празно място!“
Това доведе и до някои напрегнати ситуации с публиката, които обаче донесоха едно от най-щастливите неща на фестивала – хората стояха на опашка пред вратите на театъра, за да влязат да гледат спектаклите от програмата.
Понякога ставаха и фалове – закъснения поради технически проблеми или други причини. Една такава вечер беше и със спектакъла на Грузия, когато се наложи да се забавят с поне 20 мин., а публиката вече беше много изнервена. Тогава студентите от НАТФИЗ (от класа на доц. Пенко Господинов и от първи курс) се събраха, Ники Желев, от класа на Дани, взе китарата и започнаха да пеят на балкона пред вратата.
Така вече официално Love My Life на Robbie Williams стана химна на това издание на фестивала. Някак изведнъж сърдитите погледи на хората, които чакаха, се усмихната и напълниха с любов. А действията в този момент на НАТФИЗ към колегите им от Грузия ме изпълниха с такова вълнение, че не знаех къде се намирам… Просто си казах „Колко е невероятно да си част от това!“
Още по-невероятно беше и за двете великанища от нашия екип – Йоанна и Мила, които имаха рождени дни по време на фестивала. Дори не мога да си представя каква е била емоцията им да споделят това с толкова хора, които ги обичат, защото са просто прекрасни. И не мислете, че беше луд купон, ние пак се скъсахме да ревем…
Първа беше Йоанна, която имаше рожден ден на 4 октомври, точно когато падна спектакъла на ВГИК. Бяхме подготвили изненада в офиса, а тя си стоеше нищо неподозираща отвън, когато излязох и я извиках паникьосана, че имаме проблем. Тя, естествено, се върза и затича разтреперена (не за друго, просто това наистина се случваше постоянно). Още с влизането в стаята всички се разплакахме… просто нямаше как. А Йо реши да каже на глас желанието си, преди да духне свещичките: Пожелавам си този фестивал да продължи толкова дълго и да има толкова издания, че да го предадем на децата си!
А Мила посрещна рождения си ден на път от Варна към Стара Загора, защото предишния ден имаше представление там. Ноооо на 6 октомври цял ден бяхме заедно. Почти неосъзнато в цялата лудница, вечерта беше нейната вечер. Имаше концерт на „Брат’чедите“ и „Не трябва“, които буквално взриви всички участници, а Мила беше толкова щастлива, че никога няма да забравя искрите в очите й, които казваха „Аз съм на точното място, с точните хора, в точното време!“.
Главен инициатор на изненадите за Йо и Мила беше Руми, майката на Дани. Тя е… Тя е РУМИ! През цялото време е до нас, грижи се за нас като за собствени деца, обича ни, подкрепя ни, прощава ни, радва ни се, гори с нас! Благодарни сме, че е това, което е, защото без нея Дани нямаше да е такъв и ние нямаше да направим това!
И така, сякаш като един ден, преминаха всички спектакли, всички уъркшопи, всички проблеми, всички концерти, всички купони, всичко…
Дойде закриването. Още преди да започне церемонията и награждаването, ние вече усещахме, че свършва и си задавахме въпроса „Как ще живеем без това?“.
След песните, след награди и след сълзите от сцената вече нямаше нито един човек, замесен по някакъв начин във фестивала, който да не е намерил място в сърцата ни, а вярваме, че и ние сме намерили път до техните.
И тогава дойде наистина пикът на фестивала. Добровлците ни отвлякоха! Да, просто ни казаха „Качвайте се в колите!“. Тогава разбрахме, че ни правят някаква изненада и се вълнувахме, но не очаквахме това:
Не само доброволците, абсолютни всички участници стояха под дъжда и ни чакаха! Бяха направили графит с нашите инициали… И там под дъжда… всички заедно просто плакахме и се усмихвахме през сълзи заради магия, която се случи заради Дани!
Пожелавам си за всяко следващо издание да ми е все по-трудно да ви разкажа за фестивала от емоцията и енергията, които бушуват в мен!
Comments are closed.