„Вдън горите Тилилейски беше пусто и велико. Прости ми, прощавай, не мога…“
Така започва спектакълът по едноименния роман на Керана Ангелова „Елада Пиньо и времето“ в театралния салон на читалище „Хр. Ботев 1925” в топлия Ахтопол. Постановката е част от програмата на фестивала „Морски изгреви“, който се проведе през месец юли. Тя е създадена през 2009 г. от единствения български професионален театър зад граница – „Малко театро“ от Будапеща.
Романът на Керана Ангелова „Елада Пиньо и времето“ е носител на няколко литературни награди, от които – „Белетристична книга на годината“ на Сдружението на българските писатели, награда на името на Блага Димитрова на Граждански форум „Българка“, награда на читателите от конкурса на фондация ВИК и др.
Представен под формата на моноспектакъл от Габриела Хаджикостова и музиката на Николай Иванов-ОМ, романът ни показва неволите на едно позабравено време, когато в живота на едно младо момиче се вплитат два различни свята. От една страна стои нейният индивидуален, формиран и изграден от досегашния й опит свят, възпитал у нея отъждествяването с природата и нагона й към дивото синьо небе. От друга – любовта й към родното, нейната загубена национална идентичност, която се връща към нея, за да й напомни коя е била, кои са корените и семейство й, както и какъв би могъл да бъде животът й, ако съдбата бе избрала да се случи различно.
Още като дете Пиньо намира себе си сама – под древното и могъщо небе, където познава и се влюбва в необхватния номадски живот. Този живот става неин спътник, водач и покровител – в него тя съзира могъщата сила на природата и възхитата си от величието й.
„Не се учудих на чувството си за безкрайност [ ] … Тогава не знаех, че душата е виждаща от само себе си“
Този спектакъл ме намира неподготвена. Завъртат ме във вихър творческото съзвучие и усещането за безгранична, чиста свобода.
Пренасят ме в Беломорска Тракия, в Одрин и Бургас, придърпват ме до полите на Хрисула и се оказвам скитница, подгонила вятъра.
Оставена сред пустите гори сама, Пиньо познава у себе си първичния нагон към тази именно свобода.
Фигурата на стареца, който я среща в гората и й споделя съдбата й, е космополитна – тя е могъща и магична, предвещавайки неизвестното, но и мъдра, назовавайки само необходимото.
Тогава, когато човеците наричали собственото си движение време, „Елада Пиньо и времето“ завъртали стрелките наобратно и ни омагьосвали с величието си.
„Защо ти е да питаш, момичко, като сама си знаеш. Щастието е всеки миг, в който не си нещастен.“
