Още преди стотици обагрени листа да са паднали послушно и спокойно от клоните си, посетих град Копривщица. Беше един от онези дни, в които е студено, но застанеш ли на слънце – само от спомена за топлината му през лятото ти става меко на душата. Също – един от онези дни, в които природата решава, че ще завърши кръга на твоето си съвършенство, като завали и започне да се носи миризмата на мъх и тишина.
Тогава за първи път стъпих в родния дом на Димчо Дебелянов. Застанала на прага на дворната врата преживях момент, в който си мислиш „Виждала съм толкова снимки на това място, а сега самата аз съм тук“ и си представяш наставената си върху някоя от фотографиите фигура. Тогава си спомних най-първия час по Литература в гимназията – урокът беше по текста на поета „Да се завърнеш в бащината къща… “. Плаках, докато учителката ми рецитираше, а думите бавно се носеха между летящите прашинки из стаята.
В онзи есенен ден и други стихове на Дебелянов, за които слушах тогава, се носеха от няколко тон-колони. Буквално се хванах в крачка. Винаги съм обичала под ходилата ми да пеят гредите – и то същите тези греди, по които са ходили и някогашните обитатели на всички стари къщи, които към посетила досега. У Дебелянов обаче аз пристъпях с тихи стъпки и близо до говорителите, защото отдалечиш ли се малко от тях, или нададе ли дървото под краката ти звук – заглъхват звуците от гласа на диктора. А как човек може да пропусне дори дума от тези текстове, толкова тежки от наситеност на чувства и всъщност толкова леки?
В Нощта на театрите 2018 г. за първи път стъпих в залата на Драматичен театър – Пловдив. Отново заради Дебелянов (и неговите ангели). И там беше тихо – чувах стъпките си по пода на коридорите. Хората ли? Пълно беше с хора. Дори пъплехме към залата, защото желаещите да се срещнат с този спектакъл бяха много. Но не ги чувах – аз си мислех за Копривщица и за първия си урок. Всеки в театъра трескаво търсеше мястото си – място в този малък свят, където за два часа щяхме да станем свидетели или дори да поживеем с отраженията на героите в лицата на актьорите. Трескаво, да, но пак – тихо.
И кой наруши тази тишина в моя малък свят? Той. 
Добрин Досев се е превъплътил в образ, за когото споря със себе си от момента, в който се появи на сцената – дори до днес. Първо мислех, че е Бог. После си казах, че е Дяволът. След това го сравних и със Смъртта. Може би пък беше просто Разказвачът. При всяко свое явяване променях мнението си – прехвърлях го от добрата към тъмната страна и обратно. Гласът му винаги е дърпал като магнит вниманието към себе си. В театъра обаче значение имат и думите на героя му, и светлината му, и безмълвието му, и тъмнината му. Той или се появяваше да ни въведе и насочи емоционално към даден мислен момент, или водеше диалог – единствено с Дебелянов. Така го и въведе.
Началото на рисуването на образа на поета (в ролята – Ненчо Костов) започна от момента на заминаването му за фронта. Навсякъде около нас бе тъмно, а там някъде в светла аура стоеше стройната му фигура пред един куфар и чифт ботуши и се сбогуваше – с майката, с поезията, с миналото, с града. В първите му дни на фронта той копнееше по града, по поезията, искаше миналото да е настояще. Преминал през метаморфоза, заради ужаса на войната и идеологията на смъртта, накрая той се отрече и от силата на думите, и от цъфтежа на града и от онези отминали дни, които за толкова кратко време бяха останали толкова далече. 
Очертани бяха границите на миналото, настоящето и бъдещето. В същото време те се преплитаха. Появяваха се думи от сън или спомен, дори в мислите на героите или прочетени от писмо. В реалността изникваха мистичните образи на майката или някоя любима. Сред викове и бяг настъпваше тишина. А с нея – шепот, реч, пръсната във въздуха нежно като парфюм, а кожата ти настръхва от допира ѝ. И този шепот и тази тишина те докосват и бягат – толкова са истински, че се виждат и са толкова красиви, че ти мислиш, че можеш да ги пипнеш. Но изчезват – като въже, което ти се изплъзва в последния момент. И се връщат пак тътени. 
В контраст с тези бели сенки от миналото съществуваше и буквално сивото ежедневие, изпълнено с непрестанните борба за нови територии и най-вече за оцеляване. Ако мислите, че войната не може да бъде представена само на една сцена, непременно посетете представлението, за да се убедите в обратното. С помощта на огромна пирамидална стълба бяха изиграни и живота, и смъртта – с изкачването и слизането (падането), живата подвижност и мъртвешката статичност. Пирамидата се въртеше и ми приличаше на пясъчен часовник, който отмерваше последните мигове живот на едни и поредните вдишвания на други.
И макар и с ясни граници на времето – бъдещето беше неизвестно – до момента, в който ротата на Дебелянов не тръгна на сигурна смърт в поредната си и последна атака. С вик и устрем се отправиха към края и сякаш бавно падна последната песъчинка от часовника. Накрая всички бяха равни – един до друг сядаха приятели и врагове, подаваха си една цигара, деляха един смях.
Всяко стихотворение, вплетено в сценария на „Дебелянов и ангелите“ се лееше във въздушното пространство като мед – сълзотворен. Спомням и си и за есенния ден и стиховете му избуяват със силна скорост като зелени стръкове от сърцето ми, разцъфтяват в ума ми и капе от очите ми роса.
Спорех със себе си дали ще чуя какво ще стане като се завърнеш в бащината къща, ала спорът продължи едва секунди, защото спектакълът поглъща, краде те от теб и си те връща… Не чух. Но преживях. Трудно е дори да си отидеш от този свят на думи – така вълнуващ, защото оставаш в театъра и се прегръщаш с тишината, шепота и си мислиш за Дебелянов.
Тялото ти вече отива да вземе палтото ти, а ти си се закачил за него като бримка, която се вплита, разплитайки и дърпаш, докато излиза навън без теб… и някъде след полунощ у дома най-накрая се събираш от всички бримкави конци. И се завръщаш вкъщи…
ПОСТАНОВЪЧЕН ЕКИП:
Автор на постановката: Александър Секулов,
по текстове от „Слепия градинар“ на Валери Стефанов
Режисьор: Диана Добрева
Сценография и костюми: Мира Каланова
Музика: Петя Диманова
Фотограф: Георги Вачев
Плакати: Георги Вачев и Явор Димитров
В ролите: Ненчо Костов, Добрин Досев, Симеон Алексиев, Алексей Кожухаров, Ивайло Христов, Красимир Василев, Димитър Банчев, Венелин Методиев, Никола Орешков, Тодор Дърлянов, Троян Гогов, Стилиян Стоянов, Петър Тосков, Мария Генчева, Мария Сотирова, Радина Думанян, Патриция Пъндева
