Да си говорим на „ти” след „Брудершафт”

0
0

Малка стая, железопътни релси и свирене на влак. Така започва комедията „Брудершафт” в „Театър 199″, която гледах с нескрито очакване от третия ред на малката сцена. Не знаех какъв е ритуалът, но очаквах с любопитство да разбера. И научих. Накрая. След деветдесетминутно, изпълнено с емоции, смях и тъга, изпълнение.

Но докато изживявахме историята, тя се оказа като сложно заплетена паяжина.  Степан Николаич , в ролята на когото се превъплътява невероятно талантливият Васил Михайлов, е пенсиониран железничар, който от дълги години живее сам. Той очаква в дома си гостенката София, за която смята, че е дошла да му стане съпруга.

София Александровна, изиграна от прекрасната Стефка Янорова, е пенсионирана учителка, която е дошла в дома на Степан, за да може да получи постоянен адрес и да ѝ бъде построена собствена къща, когато разрушат неговата.

Незнание, изненада и двусмислици. Такива бяха реакциите на героите докато изяснят причините за появата на гостенката. Но изиграни от собствените си деца, които ги поставят пред свършен факт и нелепа ситуация, тяхното съжителство се превръща в истинско предизвикателство. Двамата таланти успяха да приковат вниманието на цялата зала към себе си, да ни заплетат в сложната ситуация, в която всеки е попаднал и да ни отвлекат от проблемите, като ни представят своите. И се получи. Забравих всичко друго. Насладих се. Смях се. Тъгувах.

И през цялото време се питах: „ Дали това изиграване от децата им, няма да се окаже най-доброто, което им се случва?” Или с други думи съдбата си знае работата, защото „Брудершафт” имаше от всичко по много и в изобилие. Сълзите, стичащи се от смях, и безмълвните моменти, в които сякаш е заседнала бучка в гърлото ти, бяха доказателство за това.

С опознаването на Степан и София, те ни завличаха в сложните взаимоотношения между хората. Даваха ни теми за размисъл, свързани с най-съкровените човешки колебания. Животът ги вплита във вихрушката на живота, за да може да преодолеят себе си, заради другия. А в техния случай да се бориш със себе си означава да се бориш със самотата и страха да се довериш, и да отстъпиш.

Това е пиеса за преоткриването, защото човек е щастлив само когато има с кого да сподели, да разкрие и да бъде си. В самотата си понякога започваме да вярваме, че да си сам е достатъчно и не осъзнаваме, че когато има с кого да споделим своя път, животът ни става по-хубав.

Няма как да не споменем за режисьора доайен Асен Шопов, който е надникнал в чувствителната душевност на човека и е успял с деликатно майсторство да ни разкрие запленяващата история и да му благодарим за очарователния хумор, поднесен с лекота.

Актьорите се забавляваха, а това забавляваше нас. На сцената бяха само двама, а енергията, която разпръскваха, ни разтърси ударно. Общуването им директно с публиката, чрез подхвърлени думи и разсъждения, чрез споделености и мисли, направиха мен и останалите зрители съпричастни. Степан и София ни направиха свои приятели, защото ни разкриха истинското си аз. Разкриха го и един на друг, въпреки че в основата на отношенията им стояха надиграването, надлъгването и последната дума.

Последната дума, която беше „брудершафт” – романтична наздравица или ритуал за заздравяване на отношенията между двама души, кръстосали ръцете си през лактите и гледащи се в очите. Така свърши постановката с бурни аплодисменти, станали на крака зрители и усмивки до уши. Защото понякога най-доброто може да бъде красива непозната.

Постановъчен екип:
Автор: Анатолий Крим
Режисьор: Асен Шопов
Сценография: Владимир Шишков
Участват: Стефка Янорова, Васил Михайлов

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here