Тазгодишното издание на „Панаир на младите“ ни накара да напуснем за малко дебрите на сценичната конвенция като ни разходи до климатичната инсталация на Младежки театър „Николай Бинев“, абонатната станция и куп други пространства, с различно от сценичното предназначение. IX-тото поредно издание на фестивала беше посветено на SITE-SPECIFIC театъра.
Фестивалът използва Studio as site – междинна форма на SITE-SPECIFIC, чрез която младите актьори да се опитат да работят експериментално, избягвайки догматичното мислене. Постановките, които гледахме през тези 5 дни бяха авторски, изготвени специално за съответните пространства. Начало на фестивала даде „Верига от думи“ от Жорди Галсеран, който сполучливо адаптира един красив психологически трилър.
19 септември, 1992 г. – оттогава педантичният, страдащ от sentiment d’incomplitude, или т.нар. комплекс за малоценност Рамон, живее с майка си. Неговата праволинейна, ала девиантна личност, води този спектакъл до самия му край.
Простраството, в което се играе спектакълът е подбрано изключително подходящо, а сценографията му съдейства на зрителите да се потопят изцяло в психотрилъра на Галсеран.
След 19 месеца съвместен живот неговата съпруга, с перфектни крака, решава, че е време да го напусне. Тогава в климатичната инсталация на Младежки театър – задушевно и тъмно място, намираме бившата съпруга на Рамон – Ирина Андреева, завързана и с запушена уста, а лицето е погълното от видеозаписите на нейния доскорошен съпруг, превърнал се в сериен убиец.
Героят на Рамон, в който пленително се превъплъщава Тони Карабашев, е абнормална личност – психопат, който е убил 18 души. Или поне за такъв се представя. Бракът на Рамон и Лаура, както разбираме по-късно, се е разпаднал поради не едно или две смущаващи обстоятелства. Дали първопричина за неговия крах е била собствената му перверзия и връзката му с дебелия шофьор на автобус, или виновна е била съпругата му Лаура, която лъжесвидетелства при развода, не е от особено значение. По-важно в спектакъла е, струва ми се, огромният сексуален заряд, вулгарно пренебрегващ резервоара с тела, „приятно обгрижени“ с негасена вар.
Преди да те убия ще се чукаме, а може и след това, още не съм решил.
Това, което ме грабна особено в този спектакъл, беше играта на Тони Карабашев. Превъплъщението му в Рамон успява да държи публиката в напрежение до самия край на постановката. Похватите, чрез които конструира образа, го превръщат в един автентично-приятен за окото сериен убиец. Предвкусването на поведението на жертвата, способността му да заблуди както нея, така и самата публика донякъде, откритата агресия, симпатичният поглед на убиец, сексуалният гняв – всичко това изгражда героя му съвършено.
Двамата бивши съпрузи правят облог, който ако Рамон спечели, ще извади и двете очи на Лаура с лъжица, ала ако загуби – ще я пусне да си отиде. Бившата на Рамон е сестра, която учи психология, а нейната специалност – психопатията. Именно поради това той се надява, че тя като негова жерва ще направи играта още по-интересна. От една страна стои детинският му страх да не бъде пренебрегнат, нуждата му да бъде обичан и поощряван, от друга е стремежът му да се наложи, да се покаже могъщ, по-силен, по-умен, но най-вече по-добър от нея самата.
Има някаква сила, която ме тласка, но освен това съм си съвсем нормален.
Играта на верига от думи е съвсем проста – аз казвам дума, а ти казваш друга, която да започва с нейната последна сричка. Ако не се сетиш до 10 секунди – губиш. Рамон като „момче интелектуалче“ и Лаура, като любимката на класа, се оказват достойни противници. Везната се накланя рязко, когато се оказва, че всичко е било една фасада, извратена игра, с която да спечели любимата си отново. Но дали? Можем ли да кажем къде свършва блъфът? Да поставим сигурна граница и да се доверим на „фалшивия“ убиец? В крайна сметка жив от стаята излиза този, който държи по-силните карти, или в случая – този, в когото е ключът…
