Да нагазиш в „Луда трева“

1
0

„Който веднъж нагази в тая трева, остава завинаги да се лута из нея. Разумът, душата и сърцето на човека постепенно тревясват, той забравя всичко от живота, който е живял, най-близките на сърцето си хора забравя, родителите, децата си. Ако човек се загуби и не се върне повече при близките си, знае се, че е останал пленник на лудата трева…“

„Луда трева“ е най-новото представление на Маргарита Младенова и Театрална работилница „Сфумато“, което се занимава с Радичковия човек и свят, опитвайки се да направи нов театрален превод на техните послания – предупреждения за съдбата на уникално българското в срещата му с Европа и света; да реабилитира живата връзка на българина с природното и магичното в битието и да ги защити като непреходна ценност.

За зрителя, или поне за мен като зрител, представлението може да бъде съвсем условно разделено на три части, които градират като заряд, послание и актьорска игра, за да достигнат финалното внушение на представлението и да ни оставят да си мълчим по пътя до вкъщи.

Първата е изградена върху документални текстове, които разказват историята на Калиманица – родното село на Йордан Радичков, което е „заличено“ от държавата, за да се превърне в дъно на язовир. От сцената ни говорят неговите последни жители, които пребивават в едно налудничаво състояние, полюшквани между ежедневните грижи за лозята, прането, прасетата и кокошките, от една страна и знанието, че „водата идва“, за да отнесе всичко със себе си – домовете им, градините, оскъдните вещи, самия им корен да изтръгне, от друга. „Изтребване на генна информация“ го наричат, докато записват своето послание до света, от който просят помощ, без всъщност да вярват, че ще я получат. Те танцуват и плачат, скачат и се суетят, блъскат и шетат, същински мравуняк, предусещащ потопа.

Във втората част за зрителя малко по малко, сцена по сцена, започва да става ясно, каква е, аджеба, тази така ценна генна информация, за която вдигат такава врява. Образите на простичките и малко нелепи калиманци придобиват дълбочина, докато един по един те се гмуркат в своите спомени и фантазии, в своите реални и въображаеми преживелици, подплатени с тъжната магия на Радичковите същества – самодиви, тенци, чуми и всякакви бесове от другите светове.

Точно тук някъде започва да става твърде осезаем и резултатът от дългогодишната работа на актьорите от представлението по тази материя и с този режисьор. Митичното, магичното, странното и необяснимото са води, в които те плуват като в свои собствени – движенията им се размиват в сумрака на сцената, думите започват да пресъздават повече от буквалните си значения, а атмосферата рязко ни пренася там, където само в сънищата си помним и мечтаем, че някога сме били. И макар и представлението да не е построено по начин, който да предполага твърде много възможности да се блесне с индивидуална актьорска изява, ние ясно виждаме и запомняме лицата и гласовете на тези калиманци, които сякаш за последно късат веригата на разума си и един през друг овековечават странните и необясними случки, които водата безпощадно ще отмие. И сякаш има, сякаш може да има, един смел момент, в който, нагазили в лудата трева, те са способни да ни повлекат със себе си.

Третата част прекъсва рязко това видение, за да ни тикне грубо в реалността – потопът идва. В нощта преди него, всеки от персонажите изживява своите лични безсъници и реди последните си наставления, пише последните си писма. Помощ няма. Спасение няма. Присъдата е подписана. А последната дума ни е забита като шамар от Албена Герогиева в ролята на Велика:

„Какво може да направи дървото като гледа своя златен плод как го рови свинята, какво може да направи дървото, нищо не може да направи дървото.“

Зазвучават сирени, настава суматоха. Простите дървени скелета, които през цялата постановка се трансформират в различни форми и декори на случващото се, образуват последният дом на калиманци – Ноевия ковчег. Те все още чуват чучулиги и кълвачи над грозния тътен на багерите, все още се опитват да разгадаят тайнствените им послания, размити във виелицата на разрухата. И бавно, сигурно и достолепно, потъват. Докато над тях остане да стърчи само камбанарията на църквата. Тъжна, изтормозена картина, вдъхновена от реалността.

„Луда трева“ е силна, заради достоверостта си. Въздействаща, поради знанието, че не е измислица. Групата от млади и по-опитни актьори на „Сфумато“ знае какво се опитва да разкаже дотолкова, че понякога се задъхва в устрема да предаде цялото това знание на зрителите. Вероятно понякога успява повече, друг път – по-малко. Но не знанието е „разменната монета“ на това представление, неговото верую е усещането – за нещо ценно, за нещо голямо и древно, за нещо старо и тъжно – което може вече да е на дъното на язовира, но въпреки това все още е гравирано в гените ни. Нещо неназовимо, което носим в себе си като печат, медал и клеймо. Защото Ноевият ковчег… Това вероятно сме ние.

Постановъчен екип:

Текстове: Йордан Радичков

Сценична версия и режисура: Маргарита Младенова
Сценография: Борис Далчев, Михаела Добрева
Музика: Христо Намлиев
Снимки: Яна Лозева
Консултанти на програмата: проф. Цочо Бояджиев, проф. Георги Каприев

Участват:
Албена Георгиева, Жана Рашева, Антонио Димитриевски, Каталин Старейшинска, Иван Николов, Надя Керанова, Димитър Крумов, Румен Драганов, Биляна Георгиева, Галя Костадинова, Георги А. Богданов

Comments are closed.