Нямаше как да пропуснем „Къщата на гнева“ със съвсем заслужени награди Аскеер за най-добро представление този театрален сезон и поддържаща женска роля на Донка Аврамова-Бочева, Николина Янчева, Филипа Балдева, Лиляна Шомова, Яна Кузова и Жана Рашева. Това е може би едно от най-силните представления на Диана Добрева, която бе и с номинации за режисура и костюмография.
След него екипът ни беше толкова зашеметен и развълнуван, че нямаше как всяка една от нас да не сподели по нещичко за изживяното в салона на Театър „Възраждане“.
Деница: В драматизацията на пиесата „Домът на Бернарда Алба“ са вмъкнати стихове на Федерико Гарсия Лорка, поеми от Рафаел Алберти, Мигел Ернандес и Диана Добрева – това направи текста още по-вълнуващ и чувствен. И въпреки силата на използвания материал, костюмите, грима, музиката до голяма степен допринасяха за предаването му на публиката. Гротеската беше щрих, който още повече въздействаше и нажежаваше въздуха. Преди години гледах „Домът на Бернарда Алба“ и бях поразена. Сега мнението ми отново се затвърждава и то с още по-голяма сила.
Само на зрителя му е дадено право да погледне зад стените на този мрачен дом, мрачен свят, в който любовта е забранен плод и запраща всяка една от петте сестри в ада на своя копнеж. За тях
„да се родиш жена е най-голямото наказание.“
Забрани, табута, несподелена любов, болка. В тази „Къща на гнева“ всичко крещи без глас. Следват години на траур, но кой е по-достоен за оплакване – мъртвите или живите, които никога не са успели да изживеят радостите и удоволствията от живота?
Елена: Даже не знам откъде да започна… За непорочна любов или потребност от емоционална близост и дума не може да става – това семейство от подтиснати жени е раздирано от чисто плътски желания и нажежена до бяло страст. Похотта завладява всички от слугинята до господарката, а всяка дума е пропита с копнеж за докосване. Неясно е дали виковете са от болка или от разтърсващ екстаз. Пространствените решения, костюмите и музиката са изведени до съвършенство, те позволяват на преден план да излезе основният персонаж в картината – желанието за близост. Фигурите на петте сестри се появяват сякаш от самата утроба, извисяват се над сцената и бележат женското начало. Плътта иска да излезе, да диша, да живее, но неумолимата майка не отпуска своята желязна хватка на наложен траур и пуритански разбирания.
Адмирации за решението на Диана Добрева да повери ролята на Бернарда Алба на мъж – в едно интервю беше посочила, че според нея този персонаж е изцяло окастрен от всичко женско. Извисяващата се фигура на Георги Златарев излъчва заплаха и доминира над треперещите тела на неукротимите сестри.
„Къщата на гнева“ е безспорен връх в така или иначе силния театрален сезон тази година като подобна съвършена хармония между отделните елементи няма как да бъде постигната без майсторството на режисьора като кукловод. Присъединявам се към недоумението защо Диана Добрева не беше отличена с „Аскеер“ за режисурата си на този спектакъл.
Мирена: Гняв? Гневът не е определящ в тази къща на бушуващи, но прикрити емоции. Жените, затворени зад оградата на Бернарда, не са толкова ядосани, колкото отчаяни в примирението си. Те са се превърнали в безполови същества, блъскащи се едно в друго и борещи се за вниманието на единствения мъж, посмял да доближи прозореца на дома. Пред нас се открива тъмната гледка на едно „здраво“ общество, чиято основна ценност е изкривения морал. Движещата сила е хорското мнение, то решава кой ще живее и кой ще умре.
Леко зловещото решение на цялата пиеса допринася още повече, за да изпитаме празната черна дупка в сърцата жените. Това не е постановка, в която откриваш себе си, за да я харесаш. Това е спектакъл, който показва живот, какъвто никой не трябва да има. Ситуацията, в която се намират дъщерите, които може би никога няма да бъдат майки, ги кара да желаят да напуснат своя затвор, дори не толкова заради мъжките ласки, а защото искат да бъдат свободни. И поставени пред страшния съдник на хорското мнение, смъртта се оказва единственото спасение.
Ако кажа, че всеки трябва да гледа постановката, ще излъжа. Тя е силна, мрачна, тежка, трудна… и ако смятате, че това не е за вас, не си го причинявайте. Но пък, ако искате да историята на едно траурно семейство да ви разтърси, това е мястото.
Станислава: Тъмна зала. Зловещи викове и недоволство. Така започна „гневната” обиколката на зловещата къща. А в нея беше по-мрачно от очакваното. Надниквайки зад вратите ѝ, от които не може да се излезе толкова лесно, ме удариха като плесница безброй очаквания и копнежи. Къщата беше здраво залостена и пазена от Бернарда, която е готова на всичко, за да запази честта на дома си като залости здраво вратите ѝ.
А вътре осем страдащи и отдали се на траур живота се борят, за да могат да извървят пътя на щастието. Осем жени, обречени на самота и покорство. Техният живот преминава, красотата им вехне, надеждата умира, но желанието и вътрешната борба са живи.
Това не е история за гнева. Това е история за любовта. Това е история за преоткриването и вътрешната борба. За това на какво е готов човек, за да отстои желанието си да бъде щастлив и да има правото да обича. История за търсенето – на помощ, на разбиране и подкрепа. История за смъртта, защото това е единственият изход да напуснеш къщата.
В къщата нямаше морал, ценности и гняв, а само борба. Може би тиха, скрита, едва доловима, шепнеща, но истинска.
Представлението ме изтръгна от реалността и ме накара да се изгубя някъде между очакванията и реалността, между свободата и ограниченията, между любовта и семейството. Иска ми се да кажа: „Вървете! Вижте я!”, но не мога. Аз се ужасих, настръхнах и се разтреперих. А сетивата не лъжат, само подсказват.
Йоанна: Всепоглъщащо прстранство – прозрачна, гневна материя. Мрак в мрака. Тръпки, които не пълзят, а разяждат. Възраждане на сетивата до болка и спазми. Поглед, жадуващ да бъде срещнат, да бъде разпознат, да разпознава. Любов, която изпъва тялото и страст, която заличава животи. Жената, която има смелостта да заяви свободата си. “Къщата на гнева” е Катарзисът на този театрален сезон.
Наталия:
„И винаги съм се страхувала, че ще порасна и изведнъж .. някой от тях ще ме прегърне.“
Прегръдката – този обикновен жест на близост, предизвикваше у нея недвусмислен ужас, по-безспорен дори от мисълта за самата смърт. И то не каква да е прегръдка, а прегръдката от мъж. Това странно, егоистично същество, както самата тя твърдеше, щяло един ден да я докосне и дори не просто да я докосне, а да я прегърне. Да я вземе в ръцете си. Що за емоционален ров имаше тя прокопан в гърдите си и каква беше тая кал, където течеше в нейните вени, че й бе отнела най-характерната човешка способност ?
Този цитат ме погълна, изплю ме и ме захвърли изтощена от една толкова неразбираема за мен невъзможност. Невъзможността да бъдеш обичан. Тези жени, с всичките си страхове, че няма да бъдат ничии, че красивите им тела ще изсъхнат, повехнат и станат на прах, преди някой да успее да ги докосне. При това да ги докосне дори не сексуално, въпреки явният им копнеж за страст, копнеж за звездни системи изгарящи под потните им бедра, а просто да ги докосне. Тях и техните малки, изядени от емоции души, скрити под изпразнените им от нежност сърца. Да им донесе близост, да хване ръцете им, да стои посред нощ под прозореца им, чакащ, жадуващ за техния глас.
Невъзможността да се почустваш жена. Нечия жена. Господи, та те бяха готови да се предадат на първият срещнат каруцар, да легнат в краката му и да ги целуват докато устните им се превърнат в камък. Защото само тази и никоя друга надежда не крепеше прогнилите им, самотни сърца, че само мъж ще допълни телата им, ще сгрее студената пот и ще възвърне всяка прогризана частица от техният безкраен, празен живот.
И си казах да, те имат една почти непрогледна съдба, залостени зад вратите на тази тясна и мрачна къща и да – те не могат да бъдат обичани. Но мракът не беше в къщата, а в тях. Във всяка една от тях. И тази невъзможност да бъдат обичани беше просто резултат, следствие от една неспособност. Изядена от копнежи и ампутирана заради желания. Неспособността те самите да обичат.
И да – всяка от тях щеше да умре девствена. Девствена от близост, от страст, от топлина, от прегръдка. Девствена от любов.
