„Чинечита“ обещава сладък живот, но само на малцина

0
0

Какво се случва след като посветиш живота си на една мечта, а тя не се сбъдне?

С „Чинечита“ се срещнах в една петъчна вечер, в която знойният задух предвещаваше буря. Сякаш майското време беше в умишлен синхрон с вихрушката от разбити надежди, която се разрази на сцената.

Текстът на белгийския драматург Тиери Дебру oобещава спокойствие, без изкуствен драматизъм и неочаквани обрати. Среща ни с Анри – възрастен скандалджия, заслепен от блясъка на прожекторите. Действието се разгръща в ретроспекция – чрез историите на протагониста. От неговите собствени думи разбираме, че е прекарал целия си съзнателен живот в търсене на слава, обърнал гръб на дом и семейство.

Упоритостта обаче не винаги се увещава с щастлив резултат. Докато на успелите се прощават греховете, които са извършили, изкачвайки стълбицата на успеха, над провалилите се тази сянка тегне цял живот. Така Анри се озовава в Рим, разорен и огорчен, но поне споделяйки живота и леглото си със своята хазяйка.

Любопитен ми беше единственият женски персонаж в пиесата или поне единственият такъв, който присъстваше пряко, а не под формата на щрих в разказ. Виктория Колева придава плътност и живец на типично женски качества – влюбчивост, всеотдайност, склонност към прекалено обгрижване на любимия и алогична страст към загубени каузи.

Лесно е да се припознаеш в нея – събрала съдбата си с тази на мъж, който се опитва да спаси от самия него. Какъв е този човешки порив да се опитва да превъзпитава точно този, който би трябвало да приема безусловно?

Колкото до Стефан Мавродиев, то тази му роля предизвика възторжени реакции както в театралните среди, така и сред критиката. Приляга му като ръкавица. Дори в няколко интервюта подчерта, че персонажът му е всъщност самият той – като ценности, разбирания, мечти. Той изиграва, не – преживява Анри с цялата жар, на която е способен. „Аскеер“-ът за главна мъжка роля му се изплъзна на косъм, но пък се утеши с не по-малко достойната награда за поддържаща роля.

За да има историята завършеност, сред натегната обстановка се появява и внукът Антоан, който също иска да бори вятърни мелници с актьорлък. Все пак кръвта вода не става, а и славата е лукав изкусител. Мотивът за обречеността на индивида в изкуството се прокрадва нежно, почти на пръсти, докато героите вдигат наздравици и разтварят старите си рани.

Равносметката е най-болезнената част от представлението, пък и от живота. В един момент се обръщаш назад, поглеждаш старите снимки (в декора са използвани действителни снимки на младия Мавродиев) и си задаваш въпроса за смисъла на всичко. Финалът беше очакван и съвсем на място – все пак всички сме се запътили към едно и също място. Това обаче не попречи на публиката да ръкопляска дълго и неуморно с навлажнени очи и възгласи „Браво!“.

Действителността ни напомня за преходността на всичко, което познаваме. Ако пуснете един бърз google search, ще откриете, че кино студиото Чинечита, „сърцето на европейското кино“ както преди са го наричали, арена за „Сладък живот“ и „Ромео и Жулиета“, след години на безславна безстопанственост ще бъде превърнато в увеселителен парк. Потвърждение на максимата, че единствената константа в живота е промяната.

Режисура: Емил Бонев
Превод: Красимир Кавалджиев
Сценография: Елена Иванова, Ралица Русева
Участват: Стефан Мавродиев, Виктория Колева и Милко Йовчев