Елена: В последно време сънувам обувки и големи бели птици.
Никея: Знам, знам! За откриването на…
Елена: Да! Най-сетне! След дълго очакване и много изговорени приказки новият Театър „Азарян“ отвори врати! Усещането беше подобно на това да престъпиш прага на света обител. Стотиците чифтове дарени обувки описваха пътека към Обетованата земя – Сцената. Не подозирах, че зад стария базар за кичозни дрешки през цялото време се е криело светилище. Бившата зала 2 на НДК е вече основна сцена на новосъздадения театър. Тя събира зрителите в полукръг, насядали върху възглавници директно върху стъпалата. Тази привидна липса на комфорт в отсъствието на традиционната театрална седалка може да дотегне на по-възрастните зрители, но мен сякаш ме върна в Древна Гърция. Всъщност през трите часа на „Чайка“ бях непрекъснато приведена напред и изпитвах нужда не от облегалка, а от парапет, който да ме спаси от падане върху предния ред.
Очакванията, когато под един покрив събереш Чехов, Гърдев и цвета на театралната гилдия в България, достигат космически измерения. Добавяме и факта, че този покрив носи името на Крикор Азарян, чиято „Чайка“ е още съвсем жива в спомените на мнозина. Никакви подобни притеснения обаче не могат да спрат Явор Гърдев, който през тази година вече ни взе ума с неговия „Квартет“. Екипът, който е събрал, е неотразим. Тук си заслужава да споменем името на директора на НДК Мирослав Боршош, който е угодил на всеки режисьорски каприз и е предоставил всички необходими ресурси за това представление. Спектакълът всъщност е един жив организъм, който диша, движи се, стене и тръпне с надежда преди да достигне своя крах.
Преди време един познат режисьор ми беше споделил защо според него Чехов и останалите класици са толкова трудни за поставяне. Техните пиеси са почти без ремарки и пояснения, което поставя допълнителна тежест върху режисьорските плещи. Ако липсва вътрешния поглед, с който да усети и интерпретира текста, се получава безинтересен и протяжен фарс.
„Чайка“ определено е премиерата на сезона. Мрачен, безнадежден и направен с толкова много сърце. Сценографията успешно напомня за райската градина, в която предстои да се извърши грехопадението. В нея феерични фигури, облечени в бяло, се борят прикрито за своето щастие. В Чеховата реалност под повърхността като мъртво течение теглят тонове любов, завист, ревност, гняв, предателство… Човешките беди произлизат от невъзможността му да живее в мир със себе си, камо ли с околните. Ако мога да перифразирам един друг руски класик, ще каза, че всеки е нещастен по своему.
Никея: Наистина, събраните обстоятелства обещаваха нещо голямо. Цяло лято ни бе предоставено, че и част от есента, за да изградим една представа, една фантазия за това, което се кани да ни поднесе Гърдев. Спомняхме си Чеховите представления на Коко Азарян, въздишахме по мечтата „Чайка“, нямахме търпение да ни се случи този руски полет на душата. Горко на режисьора, който трябва да запълни тези обувки.
Бях леко притеснена, че ще се случи нещо като „Хамлет“ на същия режисьор – нещо в модерен ключ, нещо крайно лишено от прословутата меланхолия и емоционалност на титулния персонаж, нещо, което ще ми хареса заради майсторското си изпълнение, но няма да ме докосне по онзи начин, по който оригиналният текст преобръща смисъла на живота след всяко четене. И това е разбираемо – интерпретации и усещания на този свят, колкото щеш.
И бях до някъде права – отново се сблъсках с рационалния свят на Явор Гърдев, но този път срещата ме промени. Мисля, че в това е разковничето, когато поставяш някоя от великите класики – чрез собствения си съкровен поглед, да представиш на публиката една различна гледна точка, нещо което до сега не е било такова.
Всичко започва съвсем като в руски разказ – голямата лятна вила, градината, ленените дрехи… И вместо да се плъзнем по линията на пасторала и да се отдадем на тънките щрихи на страданието под ветрило и чадърче, сме хвърлени челно в причинно-следствените връзки на случващото се. Без да изпадам в подробности, които биха ви развалили удоволствието, мога да препоръчам да се приготвите за едно представление без жал и излишен сентимент. За едно семейство, в което всеки търси нещо, което не е готов да даде. За една Нина Заречная, която е много по-искрено и просто устроена от беззащитното създание, което сме свикнали да мислим, че е. Който очаква да си поплаче, ще има тази възможност, но не се гответе да преживеете тотален житейски катарзис – в това е и чарът на тази постановка. Тя е като един интелигентен разговор с познаващия произведението, и провокиращ първи сблъсък за всеки, който не ходи на театър с идеята, че трябва да си е написал някакво домашно.
Актьорската игра, разбира се, беше безапелационна (с такъв екип, можеш да си позволиш дори да си лош режисьор, не че случят е такъв). Но това, което ми достави най-голямо удоволствие, бяха интермедиите – обичаен специалитет на Гърдев. Може да се каже, че бях на път да счупя ръката на Елена по време на първата промяна, а при всяка следваща бях жертва на възторга.
Елена: Пръстите още ме болят малко.
Никея: Изкуството изисква жертви.
Елена: Да – при Шекспир жертви колкото искаш… Сега сериозно. Можем ли да кажем накратко, дали препоръчваме „Чайка“ в Театър „Азарян“?
Никея: Разбира се, че я препоръчваме. Възможно е да не срещне очакванията за руска класика на всеки, но е част от задължителната програма този сезон.
Постановъчен екип:
Превод: Мария Вирхова
Сценична редакция и постановка: Явор Гърдев
Сценография: Никола Тороманов
Костюми: Свила Величкова
Музика: Калин Николов
Участват: Снежина Петрова, Ованес Торосян, Михаил Мутафов, Елена Телбис, Николай Урумов, Светлана Янчева, Лилия Гелева, Захари Бахаров, Владимир Пенев, Христо Петков, Стоян Габровски
Comments are closed.