На 9. декември от 19:30 от 15 място на 15 ред бях съучастник. Бях и свидетел. Бях на съд. Морален.
Мястото беше проекция на Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград, а именно Сатиричен театър „Алеко Константинов“ в столицата. Там се разигра една патриархална балада, в която участниците имаха тежки съдби. А противно на всичко религиозно, съдбите не ги решаваше някой бог, а самите хора. Думата им тежеше толкова много, че с лекота давеха души в локви от дъжд. И дъжд имаше – много.
Бащиният закон, запечатан в строгия тон, поглед и характер на един балканджи Марко взема величие и тук. Майката страдалница е раздвоена между любимата си рожба и зловещия, но обичан съпруг.. Една патриархална, нормална среда, която обаче не ражда нищо красиво, не ражда бъдеще, не ражда дори настояще. Ялова. Загива. Самоизяжда се.
Стоях и наблюдавах едновремешен морал и ценност, които струваха повече от един човешки живот. Главните герои на тази свада бяха две семейства и те споделяха общо мнение едно за друго, а то беше отрицателно. Омраза витаеше и непрекъснато се бореше с нерешителната любов на Вела – обича ли, кого, докога, как? А любовта на двама младежи към нея беше на път да разруши до основи принципите на две социални единици. Разбира се, честта на момата се пазеше със зъби и нокти, но не знам доколко беше нужно това, предвид желанията на красивата ябълка на раздора.
И с присъща за човешката природа емоционалност започва един край. Наниз от събития, в които „юначество не се краде“ съответно решенията са тук и сега. Все едно са кислород и движеща сила. В този паралелен на модерния свят, разумът е на друго ниво, намиращо се много под това на честта. Увиват си костите около ръцете на собствените си екзекутори. И всичко това от страст и обикновена човешка нужда.
Всъщност сега, като се замисля, това не беше съд, а природно бедствие – вихрушка, с която отнасят мисли, чувства, верую, усет за пространство и време.
Повече не мога, а и не искам да издам. Само ще вметна, че краят е един от най-впечатляващите и застопоряващите, които някога съм изживявала. Финалът е на Маргарита Мачева и е различен от този на Страшимиров. Невероятна актьорска игра и сценични ефекти – наистина впечатляващ пъзел. Забравяш за тесните места в салона и свикваш на магия с архаичния текст, докато дишаш все по-тихичко – да не вземе и теб и твоята орис да разкостят. А, и има причина представлението да е с публика над 14 годишна възраст.
Оставям на вас да разберете защо „Вампир“, а не „Пастир“. Това е прекалено лично откритие, за да издавам своето или да се меся във вашето.
В публиката имаше голям брой именити български артисти от столични театри, а това засили моето усещане и възприятие по някакъв начин, който не мога да обясня. Може би страхопочитание.
Дълго време аплодирахме на крака. Аз още си приплясквам и се радвам, че живея тук и сега, в тези интересни времена, макар в Японоя това да е проклятие.
Нашият век е благословия. Амин.
Постановъчен екип:
Сценичен вариант и постановка – Маргарита Мачева
Сценография – Георги Славков
Музика – Пламен Мирчев – Мирона
Художествено осветление – Стайко Мурджев
Фотография – Александър Терзиев
Участват: Албена Чобанова, Лили Сучева, Лъчезар Кацарски, Биляна Дилкова, Зафир Раджаб, Кънчо Кънев
