Има хора, които, независимо от времето, социалната действителност и политическата реалност, са стожери на културата. Един такъв безсмъртен талант е Стоянка Мутафова. На цели 93 години продължава да играе на сцената на Сатиричния театър и всъщност това е нещото, което я държи здрава. Тя излиза поне два пъти в месеца, пълна с енергия, в ролята на нейната не чак толкова далечна героиня Малу в постановката „Столетие мое“.
Преживяла няколко епохи френската Мутафова става на 100 години и празнува рожден ден. Тържеството, на което очаква цялата парижка интелигенция, се превръща в арена на разбунени духове и изминали грешки, страшни признания и простени обвинения.
Малу явно е останала единствената от своите познати, което ѝ изглежда невъзможно, защото все пак „те са ѝ били набори“. Но до нея са най-близките хора – дъщерята, внучката и правнучката. Четирите жени са коренно различни, което не се дължи само на 25-те годините между всяка една. Осъзнали грешките на майките си, те бягат от тях, но някак си не могат да изтрият раните, които са им оставили.
Гледайки Стоянка, публиката си мечтае да има този ентусиазъм на нейната възраст. Тя може и да е царицата на сатирата у нас, но в представлението има много повече от смях. Поставянето на личното удобство пред щастието на останалите е темата, която вълнува най-много в спектакъла.
100-годишната гранд дама е белязала живота на своите наследници с безрасъдството си не само на младини, но и след 70. И най-наранена от това е нейната пораснала дъщеря. Силният образ на Йорданка Стефанова, дъщерята, те кара да се смееш на нелепостта, а в следващия момента да преживееш отминалата, но незабравена болка от изоставянето. Личните амбиции на Малу, която тя никога не е наричала „мамо“, са я направили вечната сянка, готова на всичко, за да си открадне малко внимание.
Гледах постановката с майка си и 82-годишната си баба, което я направи още по-вълнуваща. И макар и не чак толкова драматични проблеми, както в пиесата, всяко едно семейство има своите тайни. За тях винаги идва една вечер, празник или събиране, в която някоя добре скрита снимка изпада от старите грамофонни плочи. Това може да разтърси семейството или да го направи по-силно.
Трудно е да определиш кое от двете се случва в „Столетие мое“. Там цари едно вековно мълчание, безвремие. И сякаш всичко е простено, но спомените висят по стените на мястото на липсващите картини. А болката и вината… те са останали на фронта, под седалката на немския автомобил на поредния любовник или са забравени в някоя отминала епоха.
Постановъчен екип:
Превод и постановка: Владимир Петков
Декор: Петър Митев
Костюми: Анна Пелтекова
Музика: Мартин Каров
Пластика: Татяна Соколова
Участват: Стоянка Мутафова, Йорданка Стефанова, Росица Александрова, Полин Лалова, Тодор Беров
