Всички тук обичаме театъра, това е ясно, но е редно от време на време да поглеждаме с критично око на проблемите, с които е обвързано бъдещето на българската култура и в частност на българския театър. Ето какво споделя Калина Стефанова – актриса, театрален критик и преподавател, за сайта www.thestage.co.uk.
Погледнато отвън, българският театър изглежда в отлично здраве. В очите на чужденец дори процъфтява. Няколко нови и амбициозни театъра са открити в София само през последната година, един от които дори добавя още една сцена на местния еквивалент на Бродуей – Раковска. Има голяма жажда за представления както в държавните, така и в частните компании. С години играни постановки на световно ниво пълнят зали с по 4000 места.
И все пак образът, изграден от тези впечатляващи статистики, не е толкова розов. През последните месеци Народният театър работи без художествен ръководител. „Тази ситуация подсказва за криза отвътре”, споделя критикът и драматург Никола Вандов – „Всъщност е невъзможно да се изгради фукнционален план за институцията, защото законите за финансиране могат да се изменят всеки момент.”
Тези закони, създадени от Министерството на културата, обвързват отпускането на средства с броя продадени билети, което води до предвидими резултати. Както Вандов споделя: „Липсата на въздух и последвалото задушаване на нашите театри, са резултат от политика на серия грешно формулирани „реформи”, които доведоха до неизбежното и скоростно убиване на по-малките и средни продукции.”
„Сега театрите се фокусират върху акумулирането на приходи на всяка цена, дори това да означава представленията да са някъде далеч от дефиницията за култура – ситуация, довела до пълна комерсализация, упадък, продиктуван от все по-занижените търсения на нашите социално неспокойни и осиромашели театрали.“
В контекста на репертоара, това означава заливане на сцените от долнокачествени комедии. „Ако има единични случаи на ярко проявен театър, това е в резултат на индивидуални усилия на отделни артисти или театри”, казва Анелия Янева, председател на Общество на независимите театрални критици. „Театърът постепенно започва да се разпознава като средство за забавление. И той приема тази функция.”
Положението е такова, че най-успешните продукции са със състав, ако не изцяло, то поне в по-голямата си част, добре познати персони от малкия екран, някогашни неизменни на сцената артисти, потърсили убежище в по-доходоносните изяви в телевизията. Тези артисти, наречени „мечки” по името на стар обичай, да развеждаш танцуваща мечка за пари, пътуват из страната, за да пълнят касичките на провинциалните театри. Тези театри, с малки изключения, са в критично положение, както споделя г-н Вандов. Местните представления, които не включват звезди, обикновено не издържат повече от десет изигравания.
„В провинцията, театърът ни е на колене, заради реформата и понижения интерес на публиката, чиито стандарти се определят от телевизията“, обяви Елица Матева, режисьор, театрален и филмов критик, живееща в крайбрежния град Варна, третият по големина в страната.
Друга причина за ограничения брой представления в регионалните театри е драстично намаляващите жители на провинциалните градове. Популацията на някои от тях е намаляла с повече от половината в последните години. И не е само столицата, която привлича хората – около 40 000 души напускат България всяка година, повечето от тях са част от основната аудитория на театъра – младите и образованите хора.
Въпреки относително ниските цени на билетите (вариращи от 4 до 20 лева), бедността в страната също допринася за цялата картина. България е на първо място по всички показатели за бедност и неравенство в ЕС: 33% от българите живеят в условия на „значителни материални лишения“, повече от 22% са под прага на бедността, а над половин милион пенсионери живеят с по-малко от £ 2.40 на ден.
[…]
Именно тези хора – по-голямата част от българите – са героите в „На ръба“, една от последните хитови постановки на Народния театър, без директор, но все още водеща театрална институция по отношение на състоянието и качеството на своите продукции.
Пиесата не е била планирана за включване в репертоара. Нейният режисьор Александър Морфов, бивш художествен ръководител на театъра, подготвя представление за Троянската война, когато заедно с целия актьорски състав спонтанно решили, че ще бъде по-добре да направят пиеса, вдъхновена от драматичната ситуация в страната.
Постановката е необикновена. Няма главни роли, само архетипи на хора „на ръба“. Няма и същински наратив, само познати, емблематични реплики, които се преплитат с познати ситуации от ежедневието – покрива на жилищна сграда, мазета, които са се превърнали в импровизирани магазини (емблематични за България), и кофи за смет. Но представлението няма нищо общо с натурализма.
[…]
„На ръба“ e постановка, която „удря с нежност“, както казва Алвис Херманис, директор на New Riga Theatre в Латвия. Тя е символ на източноевропейската театър, който комуникира предимно чрез музика. И все пак пиесата е напълно оригиналнa – доказателство, че Морфов притежава способността да измислят нови театрални езици. Ако „На ръба“ се играеше на сцените на най-големите международни фестивали заедно с други продукции от световна класа, това щеше да позиционира българския театър по съвсем различен начин на световната театрална сцена.Междувременно обаче у дома, театърът продължава да се колебае финансово на ръба.
Пълния текст може да прочетете тук.
Текстът е преведен със съкращения от Стоян Габровски и Деница Грудева.
Comments are closed.