Аз съм белият плъх, когато сме заедно, но си ти – когато си сам

0
0

Автор: Наталия Тотева

Кой е той, който търси себе си извън познатото, като всичко познаваемо е в него? Можем ли да се открием в друг – другар или душман, след като сме сами и заедно? Предопределен ли е светът ни преди словото? Или в думите чакат зачатъците на детерминизма? Защо в реда неизбежно възниква хаосът?

Такива и разни други въпроси пораждат героите в пиесата „Белият плъх” на Мария Айрийн Форнес, поставена от Анна Янакиева на сцената на „Сфумато”. Мартин Петков и Тигран Торосян влизат в ролите на Изидор и Леополд – тук е мястото, където трябва да ги опиша – бозайници. Души, които подобно други, никога не могат да се слеят, да се изгубят една в друга изцяло, а трябва да се (из)ровят и изтласкат до свършек.

Не мога да не се сетя, още при встъпването на Изидор на сцена, за това колко отегчително е всяко състояние на покой в секундата, преди да те отърсят от него. А колко интересна и възбуждаща е странността, че дори агресията прозира – в погледа като разстройство на диафрагмата.

В развлекателната литература често се твърди, че в любовта един е роб, а друг е господар. Е, може би не с тези думи. Един води, друг следва. Тук повратната точка, при която ролите се обръщат, е сякаш търпелива – идва след серии на вражда и топлина, след една повтаряща се, ограничена житейност.

Но е и налудничава, безочлива, и абсурдна. Тя е неотложността на импулса за любов, когато нямаш и понятие от последната. С всеки опит на Изидор за отлагане на раздялата, се затяга капанът на другия. Колко дълго може да издържи, преди да полудее? Длъжен да робува на себе си до живот, ала усети ли, че друг дърпа веригата-конец, бягството е на върха на всяка мисъл и подбуда за нежност.

„Ти ли си съдбата, Изидор? Ти ли си белият плъх. Ако не се беше задоволил с портрета ми, можеше да ме имаш, малодушно копеле.“

Така завършва приказката за човека и неговия бял плъх, скрил се зад портрета и умрял от глад.

А можеше да завърши по този начин – “Ако не се беше задоволил със затвора ми, можеше да ме имаш, малодушно копеле.”
Или по друг – “Ако не се беше задоволил с играта ми, можеше да ме имаш, малодушно копеле.”

Превод: Слава Янакиева, Анна Янакиева
Композитор: Мира Искърова
Режисьор: Анна Янакиева
Сценография и костюми: Мартина Махмудиева
Фотограф: Боян Алексиев
Участват: Тигран Торосян, Мартин Петков
Пластика: Ивен Лазарова – Торосян

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here