Народният театър „Иван Вазов” разполага със 780 зрителни места, Театър „Крикор Азарян” ще бъде втората по големина зала с 504 места, а най-голямата зала на Театър „София” има 314. Това, което се опитвам, е да си направя сметка колко хора гледат една и съща постановка по едно и също време.
780 човека гледат представление в Народния театър, тоест това представление се възприема по 780 индивидуални начина. Феноменално е как 780 чифта очи виждат напълно различни неща. Повечето си мислят, че някой може да им препоръча какво да гледат, че може да им каже коя постановка е по-добра от друга, че може изобщо да изрази каквато и да е емоция, и тя ще бъде подобна на неговата след това. Не, не, не.
Когато съм в зала, няма значение дали има 780 места, или 314, любимата ми част е да гледам как другите възприемат наблюдаваното. Едновременно виждам как някой се усмихва широко, друг се мръщи в несъгласие, трети недоумява какво се случва, четвърти е отегчен, пети е впечатлен, но притеснен да го покаже, шести е толкова възрастен, че изобщо не чува какво се говори, но гледа, защото е сигурен, че е прекрасно. Седми е изненадан, че актьорът е толкова добър, осми е въодушевен, защото вече е убеден, че след края ще нарече това „най-добрата пиеса, която съм гледал”, и така нататък, и така нататък.
Всеки гледа една и съща постановка по напълно различен начин. Представлението е „Дон Жуан” в Народния театър. При произнасянето на репликата „Плюй” няколко пъти, когато Дон Жуан се опитваше да накара вярващ просяк да се изплюе върху икона, не просто се реагира по 780 различни варианта, но те бяха и на 780% различни едни от други. Докато едни се смееха на сцената, имаше такива, които прикриваха сълзите, които се стичаха по лицата им. Някои бяха възмутени от поведението на Дон Жуан и не забелязваха иронията, а други усещаха ток по цялото си тяло в напрежение дали ще се изплюе в крайна сметка просякът, или не. Забелязах и хора, които изпитваха непоносимост да гледат тази сцена, защото и аз бях от тях, оглеждайки се в лицата на другите, докато чаках да свърши тягостният момент.
Всички ние изпитваме желание да се потопим в атмосферата на театъра, решаваме се да си купим билети за някоя постановка, отиваме да я гледаме, тя има огромно влияние върху нас, вечерта си лягаме с мисли за нея, на другия ден се събуждаме с желанието скоро пак да го направим, но не винаги се случва. И всички ние, зрителите, си мислим, че всичко в театъра е свързано с хората, които стоят зад подготовката на едно представление. Това, което не осъзнаваме е, че всеки актьор всъщност не е „на работа”. Не е там, за да ни покаже колко е добър, не се прави на шут, за да е интересен и харесван, не е избрал да е на сцената, защото в това го бива. Всеки един актьор е там, заради нас! Всичко, което се прави, е заради зрителите. Актьорът много добре знае, че всеки изпитва различни емоции, гледайки го. Самият той сигурно се чувства по съвсем друг начин в ролята си, от колкото ние си мислим.
Ако има 780 човека, които гледат тази вечер един и същ театър, има 780 емоции блъскащи се из стените на залата. Ако има 504 запълнени места, то има 504 сърца, биещи с различен ритъм в кулминационните моменти. Ако 314 чифта очи са втренчени към един човек, този човек всъщност е 314 човека. Дори 315, защото самият той е друг, дори 316, защото му се иска да е друг, дори 317, защото си мисли, че е друг и така нататък, и така нататък.
Comments are closed.