Свикнали сме чрез аплодисментите да показваме уважението и одобрението си към хората на сцената, но дали всъщност не показваме нещо друго. Няма начин да не ви се е случвало, както си седите и най-спокойно се наслаждавате на представлението, някой да започне да ръкопляска, а с него и цялата публика. В резултат на това не чувате абсолютно нищо от актьорите на сцената, които нямат намерение да си прекъснат диалога, за да ги аплодирате. Е, като на човек, на когото все по-често му се случва, реших да разбера дали има етикет или „правило” кога се ръкопляска и кога не. Оказа се, че има нещо такова, но по-интересното е, че от ненавременно ръкопляскане страдат и на още няколко места – в операта и в балета. Затова нека ви представя най-основното, което открих за ръкопляскането.
В театъра правилно е да се аплодира в началото на постановката, преди актьорите да излязат и след вдигането на завесата, като одобрение на декорите. Но изпълнимо ли е на практика, тъй като все по-рядко се вдига завеса, а постановките започват по все по-оригинални начини? Все пак ми изглежда осъществимо и в такива случаи и дори бих го възприела като подкрепа и подкана към актьорите.
Друг случай е аплодиране при първата поява на известен изпълнител. Определено е подходящо за операта. Там е прието първо да излезе диригентът, който да се поклони, публиката да го аплодира и чак след това да започне спектакълът.
След забележителни реплики и дълги монолози също са подходящи моменти за аплодиране. Напоследък подобни реплики се срещат често според публиката, която е започнала да се впечатлява дори и ако актьор кихне на сцената. Всичко е забавно, оригинално, забележително и благодарение на това се пропуска половината текст от представлението. Но за дългите монолози ми изглежда доста подходящо. При тях определено разбираш къде са приключили, а и обикновено има кратка пауза, в която могат да се включат аплодисменти.
Можем да ръкопляскаме след края на всяко действие и в края на представлението. Не пречим на никого, а най-важното, оценяваме труда на актьорите. Краят на действието при театралните постановки обикновено е лесно разпознаваем, но в операта нещата се оказват много по-сложни. Повечето класически произведения са разделени на части, но често между тях музиката спира за няколко секунди, а публиката решава да изкаже въодушевлението си. Това е супер, но не и за музикантите, за които тези няколко секунди са момент, в който да се настроят за следващата част. Затова любителите на оперното изкуство съветват да се изчака диригентът да отпусне ръцете си и да се обърне към публиката, за да приеме аплодисментите. Тогава ръкопляскането е истински оценено. Добре е и да се прави малка пауза, преди публиката да започне да ръкопляска. По този начин магията на музиката се съхранява за още няколко секунди.
За ръкопляскането Владо Пенев изказва възмущението си:
„Трябва да се ръкопляска, и то продължително след края на едно представление в театъра. Традицията по света е да се ръкопляска колкото се може по-дълго, само че седнал. В България ръкопляскаме много малко. Това е обидно! Отгоре на всичко ставаме на крака, преди да са светнали лампите в салона. Представлението се случва на загасени лампи, логично е, докато в салона осветлението е загасено, да си останем по местата. Един поклон също се режисира и е част от представлението. Не може да го нарушаваш така. В моето поколение възхитата колко съм доволен от спектакъла се изразяваше в продължително ръкопляскане седнал. Не както сега – 2 минути, и е достатъчно, че си се изправил на крака. След това – бързо до гардероба за дрехите и да си ходим вкъщи. И докато е още тъмно в залата. Неуважително е. Хората на сцената са отделили час и половина от енергията си, справили са се с едни текстове, научили са си мизансцените. Елементарно е възхищението да се изрази с продължителността на ръкопляскането, а не със ставането прав. Когато се включи осветлението в залата и съвсем очевидно сме приключили вече с цялото представление – да, заповядайте, станете на крака. Но изчакайте този момент, дайте достатъчно време на актьорите да се поклонят на спокойствие.”*
Определено бих застанала зад думите му. Вярно е, че не ходя на театър от 100 години, но допреди 5 нямаше много от нещата, които се наложиха днес. Факт е, че публиката днес ръкопляска доста кратко, най-много актьорите да излязат два пъти. Аплодира се, докато с единия крак се придвижваш към гардероба, побутвайки седящия до теб. Дори ми се е случвало актьори да излизат на сцената, след като всички са спрели да ръкопляскат. Сякаш напук или да си „изпросят” още малко зрителско внимание, което изглежда доста обидно към целия им труд. Най-интересното, което споменава Владо Пенев и което и аз забелязвам, е ставането на крака. Преди публиката се изправяше след няколко излизания на актьорския състав, а днес – веднага щом завесите се спуснат. Дотолкова сме започнали да свикваме с това, че когато някой не стане, всеки се обръща и го поглежда като черната овца в групата. Дори наскоро ми се случи на Камерна сцена да не стане никой и причината не беше, че постановката е лоша, а просто защото публиката беше такава.
И последно – за балета. Доста се изненадах, че там имат проблем с ръкопляскането, докато моя приятелка се оплака, че това изцяло е съсипало „Лешникотрошачката”. По време на спектакъла публиката изказвала възхищението си след всяка поддръжка, завъртане или шпагат. Оказало се доста неприятно, особено когато отиваш не само да гледаш, но и да се насладиш на любимата си музиката от Чайковски.
След като превърнах ръкопляскането в доста голям проблем, който все още смятам за важен, няма да обвиня публиката. Просто ми се иска аплодисментите да са повече от това, което влагаме в тях. Колкото и незначителни да изглеждат за нас, за актьорите и изпълнителите това не е така. Те са възнаграждение за труда им, одобрение от публиката и това, което ги мотивира да продължават. Затова следващия път, в който отидете на опера, балет или театър, благодарете на актьорите и изпълнителите със силни, продължителни и искрени аплодисменти и нека да е в края на спектакъла, за да усетят, че са ценени и уважавани от своята публика. А за ставането на крака, вие си знаете.
*В България ръкопляскаме много малко. Обидно! // 24 часа, 30.11.2016.
