„Котките“ е вероятно най-известният мюзикъл в света. Рекордьор по дълготрайност в лондонския Уест Енд и в Ню Йоркския Бродуей и повод за безбройни препратки в киното и литературата, поне аз за себе си съм сигурна, че бях чувала името му преди да съм наясно какво точно е мюзикъл и затова бях изключително развълнувана да го гледам миналата зима в Лондон.
В една от първите рецензии на оригиналния мюзикъл след дебюта му на Бродуей през 1982 г. американското списание Variety твърди, че „Котките“ „не е изключителен мюзикъл, но е изключително представление” и ако влизате в залата с тази нагласа, няма начин да останете разочаровани. „Котките“ не са типичен мюзикъл, историята е малко трудна за проследяване, дори и когато знаете за какво става въпрос, затова с две ръце препоръчвам да се снабдите с програма/резюме/листовка или какъвто материал можете, който да дава насоки какво точно се случва на сцената и в каква последователност.
Втората основна причина, поради която „Котките“ не са типичен мюзикъл е, че няма, повтарям НЯМА, реплики, които да не са изпяти. Разбира се, по принцип в мюзикълите се пее доста, но ако си представяте „Брилянтин“, където има сюжет, диалог и от време на време всички започват да пеят и танцуват, представете си го без сюжета и диалога.
„Котките“ се състои от 21 музикални изпълнения, с изключителна хореография и по текстове от оригиналното произведение на Т. С. Елиът. Историята, доколкото я има, представя годишния котешки бал, на който най-старият котарак Old Deuteronomy (Deuteronomy – второзаконие, петата книга от Стария завет) избира най-заслужилата котка, която ще се възнесе в Рая и ще се прероди. По една случайност, Т. С. Елиът е бил доста набожен католик. Музикалните изпълнения, които съставят продукцията, всъщност са представянията на отделните котки пред старшия котарак, за да може той да направи мъдрата си преценка.
Именно тук идва магията на „Котките“. Изведнъж се оказвате въвлечени в един абсолютно очарователен хаос от козина, опашки и музикални и танцувални стилове, кореспондиращи с характера на отделните котки. Особеният Рум Тум, магичният мистър Мистофелис, неуловимият Макавити и останалите котки изведнъж оживяват на сцената и тяхната индивидуалност е дотолкова ясно изразена, че до края на представлението си имате любимец – моят е Макавити, седмицата, след като гледах мюзикъла, слушах тази част от саундтрака по 10 пъти на ден.
Кулминацията, разбира се, е световноизвестната балада „Спомен“ (Memory), разказваща за живота на някога великолепната, но вече остаряла котка Гризабела, която се е превърнала и в символ на мюзикъла. За 8 седмици в периода декември 2014-януари 2015 ролята бе възложена на небезизвестната Никол Шерцингер. Образът на Гризабела беше дебютът на Шерцингер в Уест Енд и очакванията към нея бяха изключително високи, имайки предвид, че песента е не само най-емблематичната част от мюзикъла, но и е изпълнявана от музикални величия от ранга на Барбара Стрейзанд. И Никол не разочарова публиката, поднасяйки драматичната история на Гризабела със завладяваща емоция и изпълващ залата до краен предел глас. Театърът „Паладиум“ разполага с повече от 2000 места и въпреки това човек имаше усещането, че Шерцингер, всъщност че котката Гризабела, беше съвсем сама в сградата и в хода на песента сякаш нейният живот наистина се прожектира пред очите на зрителите. С ролята на Гризабела Шерцингер си заслужи няколко месеца по-късно номинация за престижните театрални награди „Лорънс Оливие“ в категория „Най-добра актриса в поддържаща роля в мюзикъл“.
И макар че изявата на Никол Шерцингер на сцената на „Котките“ беше само временна и (засега) приключи, шоуто определено има какво още да предложи. И ако музиката и сюжетът по някакъв начин не успеят да ви впечатлят (свят широк, хора всякакви), то не вярвам, че някой може чистосърдечно да отрече какъв шедьовър са хореографията и костюмите. Особено в съчетание. Да изпълниш всички танци, някои от които доста акробатични, в космат костюм с уши, опашка, мустаци и изобщо всички котешки компоненти, само по себе си е забележително.
Накратко, оставете предразсъдъците си отвън, до фонтаните на НДК, и влезте в залата с идеята, че ще видите, чуете и изживеете нещо различно, неочаквано и неповторимо, което със сигурност ще остане в ума ви известно време. А не е ли това най-фундаменталната цел на изкуството?
