Александрина Пендачанска: Тайната за успеха е със сигурност работа и неугасващото желание и стремеж за развитие

0
0

Александрина Пендачанска е родена в София в семейството на известни български музиканти. Още 5-годишна започва да свири на пиано, а по-късно завършва Националното музикално училище „Любомир Пипков“ с пиано и пеене. На 19 години печели конкурса „Антонин Дворжак“ в Карлови Вари, Международния певчески конкурс в Билбао и конкурса UNISA в Претория. Работи в различни оперни театри в Италия, Съединените щати, Германия и е една от най-известните и търсени български оперни певици.

Има три номинации за награда „Грами“ – за участия в записите на „Агрипина“ и „Милосърдието на Тит“, под диригентството на Рене Якобс.

Разговаряме с нея по повод предстоящия ѝ концерт в зала „България“ на 17 октомври, когато ще си партнира с маестра Сперанца Скапучи и цигуларката Албена Данаилова:

Майка Ви е голямата българска прима Валери Попова. Заради нея ли започнахте да пеете?

Безспорно майка ми е основната причина да започна да пея, а баба ми – пианистката Вера Бонева, пък е основната причина да започна да свиря на пиано и изобщо да започна да се занимавам с музика, така че тези две жени са изиграли основната роля за това аз да стана музикант и оперна певица.

Как се става певица от толкова висок ранг? Каква е тайната на успеха?

Тайната за успеха е със сигурност работа и неугасващото желание и стремеж за развитие. Всъщност смятам, че особено гласът, който е толкова много подвластен на всички физически проблеми, и всичко, което се случва с тялото ни, изисква една непрекъсната работа и една непрекъсната адаптация и гъвкавост на мисълта, такава, че да е възможно да синхронизираме процесите в тялото и в гърлото. Така че с промените, които настъпват непрекъснато – от момиче в зряла жена, в още по-зряла жена, във възрастна жена – тялото се променя непрестанно и гласът е един от първите, който усеща тези промени. Така че това не се отнася само за жените, а и за мъжете. Оперният певец е обречен от първия до последния ден на своята кариера и на своята работа да адаптира гласа си според непрекъснатите промени, които се случват в тялото. Така че това е тайната на успеха, но и тя важи, смятам, за всички професии. Желанието за усъвършенстване и за намиране на любопитството и стремежа към развитие.

Вашият дядо – Саша Попов, е основател на Софийската филхармония. Какво е за Вас чувството да пеете на сцената на зала “България”?

Моят дядо Саша Попов е основател на Софийската филхармония, както и на изобщо, бих казала, симфоничното дело в България. Да съм негова наследница, да застана на тази сцена и пред този оркестър е огромно вълнение, огромна чест и огромна отговорност за мен и винаги вълнението е много силно.

Как се грижите за гласа си? Правите ли нещо специално?

Това, което е задължително условие за вокалното здраве, е сънят! Така че в общи линии препоръчвам го и на всички колеги. За себе си съм разбрала, че единственото нещо, което може да гарантира дълъг вокален живот и здраве, е здравият сън.

Самокритична ли сте? А имало ли е моменти, в които наистина сте си казвали  Гордея се със себе си?

Да, много съм самокритична. Много рядко се харесвам и може би в цялата ми кариера няма повече от две, три неща, от които истински съм се почувствала горда, след като съм ги чула. Много рядко се харесвам, така че – това е.

Имате ли скрити таланти?

По принцип пиша. Винаги съм писала от малко дете и съм издала първия си роман преди 10 години вече и със сигурност той няма да остане последен.

Какво си спомняте от дебюта си в НДК в ролята на Виолета от „Травиата“, когато сте били едва на 17 години?

Много пъти съм го разказвала и този е анекдотичен случай, в който аз на 17 години се вълнувах много повече от високите токчета, на които ходех и се опитвах да не се пребия и роклята, която не знаех как стои закачена върху тялото ми без презрамки. И всъщност основното ми вълнение беше това и основното нещо, което помня. Нямам никакъв реален спомен за самото пеене и самото ми представяне.

За какво мечтаете?

Мечтая за… всъщност с възрастта  все повече се научавам и се възпитавам да съм благодарна за това, което имам тук и сега, и повече да живея в настоящето, отколкото в миналото или бъдещето. Мечтите са безспорно свързани всъщност и с миналото, защото проектираме разни неща от миналото си в бъдещето… може би мога да кажа, че мечтая по-малко, но съм по-доволна и по-благодарна на живота си  всеки ден.

Доскоро смятахте, че не сте готова да станете преподавател. Тази година обаче направихте майсторски клас. Какво е усещането да предаваш опита си на следващото поколение? 

Да, със сигурност ще преподавам. Усещането беше фантастично, изпълващо и награждаващо. Преподаването мисля, че е призвание. Аз не бях сигурна, че го нося, въпреки че произхождам от даскалска фамилия. Ние сме по майчина линия Даскалови. Това е семейството, така се наричаме и не е случайно това. Дали е в ДНК-то ми, или не, не знам, но със сигурност преподаването и даскалството ми достави невероятна радост и ще го продължа!

Може да чуете оперната прима Александрина Пендачанска на 17 октомври от 19:00ч. на сцената на зала “България”. В концерта “DIVAS IN CONCERT” също така ще вземе участие концертмайсторът на Виенската филхармония – българската цигуларка Албена Данаилова. Диригент – Сперанца Скапучи.

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here