Aлександар Георгиев: Всички действащи на сцената в България непрекъснато сриват стени и бариери

0
0

STEAM ROOM – алтернативен хореографски център е най-новият и най-интересен артистичен и културен проект в областта на хореографията, танца и пърформанса в България.

Проектът е инициииран и се ръководи от Александар Георгиев, Жана Пенчева и Дарио Барето Дамас – хореографи и танцьори, които активно работят както в страната, така и в чужбина.

STEAM ROOM се формира от желанието за подобряване на условията и средата за развитие на хореографията, танца и пърформанса на локално и международно ниво. Проектът има за цел да отвори пространства за размисъл и по-широки знания чрез различни артистични предложения и културни инициативи.

След инициирането на програмата Поетични Тела STEAM ROOM стартира нова програмна линия ГОРЕЩА – стая за професионална публика. Днес разговаряме с Александар Георгиев –  един от съоснователите на проекта, за да разберем малко повече за неговото зараждане, развитие и бъдещи цели.

Разкажете ни първо малко повече за STEAM ROOM – какво представлява проектът, какви нужди и търсения породиха зараждането му?

Алтернативен хореографски център STEAM ROOM е дългосрочен международен проект, който заедно с Дарио и Жана инициирахме. Стартирахме с дълги дискусии и работни процеси между нас, чрез които искахме да открием подходи за по-различен начин на работа с артистичните ни нужди. Тези наши намерения излизат и се разширяват извън конкретна сцена, конкретно място и държава.

По-скоро се фокусираме върху нуждите на хореографията, танца, пърформанса и техните дискурси без значение от мястото или средата, в които те се случват. По този повод стартирахме хореографски център, който няма локация, няма стени, съществува паралелно на няколко места; който не се крие зад системата, която респектиращите държавни/интернационални сътруднически финансови структури създават; който се движи и придвижва; който се цели към изграждане на формати за отстояване и работа с хореографията по по-различен начин от вече познатите, като Фестивали, Ателиета и Писане на Критика – формати, които Държавните системи разпознават и подкрепят.

Ние, като артисти на свободна практика, работим предимно с държавни и общински субсидии. Тези формати на представяне на съвременен танц и хореография имат нужда непрекъснато да се преизпитват и подлагат под въпрос. Това ли са нуждите на артистите? Или това са нуждите на държавните институции, които все още не познават достатъчно добре безумно магическата и високо развита форма на създаване на нашето съвремие и съществуване, споделяне и придвижване?

Наблюдавайки хореографията, танца, пърформанса и техните потенциали и посоки на развитие в доста различни места, виждаш как те се задушават и как не им се позволява да разгърнат възможностите и капацитетите си към това общество. Предимно това се случва заради твърде агресивния начин и формат на тяхно финансиране. Като започнем с това, че не съществуват държавни субсидии за годишни бюджети, които да покрият разходите по това да се работи платено извън проектовите пера. Няма и възможности за поемане на социални и здравни осигуровки, което е вече дългогодишна практика на всички съседни и далечни държави, и още много други забележки. Затова решихме, че е време за един алтернативен хореографски център, който ще се опитва непрекъснато да създава пространства за разнообразни процеси, разговори, работа и преживявания на това изкуство.

И тримата инициатори на проекта – Александар Георгиев, Жана Пенчева и Дарио Барето Дамас – работят в областта хореографията, танца и пърформанса както локално, така и международно. Имайки базата за сравнение, какво в средата за развитие на тези изкуства смятате, че може да бъде подобрено на родна почва?

Вече работим по този въпрос в полето на нашите сили на действие. Не само ние, а и всички действащи на сцената в България непрекъснато сриват стени и бариери. Това, което ние – артистите, правим, за да подобрим условията, е винаги доста звучно, публично, видимо и трансперантно, за разлика от по-голямата част от системите, които подкрепят тези изкуства.

Въпросът, който ние искаме да зададем, е към държавните институции, които се занимават танца, хореографията и пърформанса, както и към интернационалните репрезентативни културни центрове. По какъв начин в последните десет години се е рефлектирало на елементарните нужди на артистите в България? Това ли са форматите, които те имат възможност да финансират, за да могат да  застанат зад позицията, че те подкрепят танца, хореографията и пърформанса?

Сравнявайки различните среди, където се случва това изкуство, в България има доста липсващи структури, които да подкрепят развитието на тези формати на изкуството. Като започнем от ясен статут за артиста на свободна практика, държавни субсидии за поемане на здравни и социални осигуровки на действащите в тази сфера, финансови структури, които да покриват годишни и дългосрочни годишни бюджетни рамки.

На този етап се разчита на активните фигури в сцената да се борят за промени на културните политики и това се случва чрез безплатния труд, който те извършват. Същевременно назначените на щатни позиции в министерства и общини не използват своята позиция и мощ, за да изследват реалните нужди на артистите и да въздействат за тези промени и подобрения в средата на културните политики. Докато ние – артистите и културните играчи, не спираме да се движим и да извършваме работа, която по всякаква логика и европейска практика би трябвало да е тяхна. При това, все още възможностите за представяне на тези изкуства се свеждат до няколко формата – такива, които са разпознати от тях.

Единственото, което ни остава, е да танцуваме и да не спираме да променяме перспективите си чрез различните видове хореография.

В проектът ГОРЕЩА Вие отваряте полето на съвременния танц за диалог с публиката. Смятате ли, че публиката на това изкуство в България е относително тясна и затворена общност?

Смятаме, че не можем да продължаваме да говорим за публиката като за един идентитет, за това колко Публиката е развита, колко тя разбира, колко я има. Публиката е изградена от доста различни хора и групи, които имат различен подход и връзка към артистичните предложения и продукти и следователно имат различни нужди.

Това, което мога да кажа е, че с тази програма се стремим точно към това – да създадем форми на практикуване, нов вид връзка между артистите от локалната сцена и различните публики. Не вярваме в подходи за масови изграждания на публика, а по-скоро се стремим към „отглеждане“ на публиките, които вече съществуват и по този начин да говорим за изграждане и създаване на формати за развитие на публики. Към това имаме по-голям интерес, отколкото да си вадим заключения, базирани на това колко хора са в публиката по време на танцово представление.

Има много да се говори за това, ако свеждаме нещата до факти. Но „тясна и затворена общност“ не са думите, които бих използвал за публиките в България. Бих казал млада, свежа (от към опит) и леко наивна. Все още липсват критичност и аналитичност към това изкуство, за да може да се отвори пространство за срещи. Но тук отново ще се обърна към факта, че репрезентативни фигури от Министерството и общините нямат практиката да са публика за тези изкуства. Също така нямат практиката да присъстват на значими срещи, където се дискутират нуждите на артистите, без значение дали са поканени лично или просто като част от широката публика. Това е жалко.

Всъщност какво търси съвременният български танц – по-широка или по-„професионална“ публика? И тези две концепции изключват ли се взаимно?

Не знам какво търси съвременният български танц. Знам, че ние предлагаме пространство, където да говорим точно по тези теми и да създаваме формати, от които заедно имаме нужда – и като артисти, и като публики. Тези две концепции могат да комуникират и могат да са във връзка, но не са двете страни на монетата. Първо, защото не са толкова значими концепции, за да се сложат на монета :), и второ, защото те не са конкурентни и едното не изключва другото. По-скоро са любовници, които в сряда сутринта, след прекрасно прекарана вечер подпалват пода от танцуване. Ей така, просто защото е сряда сутрин.

В програмата на ГОРЕЩА влизат редица ателиета, четения, диалози с артисти и групови обсъждания с публиката. Кой има по-голяма нужда от тази „споделеност“ – артистът, наблюдателят или самата среда?

Както споменах, в програмата на ГОРЕЩА ние предлагаме пространство, което да осигури един по-различен начин на среща между публика и артисти, както и среща с нови артистични предложения. Това е пилотна програма и искаме да разберем дали има яснота за това, че различните формати и срещи могат да ни отворят нови разбирания към артистичните предложения, както и нови преживявания, перспективи и разбирания.

Тук може много да се спекулира за кого е тази програма. Вече чухме и препратки, че това е за студенти, за млади; за тези, които се учат и т.н. Но все пак нашият опит (не само в България) показва, че подобни практики са необходима стъпка за самата структура и такъв вид програми не целят образование, а по-скоро отваряне на пространство за изследване, за колективно практикуване на изследвания. Това в моя речник стои като „релация“. От тук нататък има доста пространство за спекулации, но сега не бих навлизал в тази тема. По-скоро заповядайте на срещите ни и там ще имаме и място, и време да си поговорим, да се поизпотим и да потанцуваме.

Какво включват бъдещите ви планове и какво можем да очакваме от STEAM ROOM занапред?

Тук вече има много какво да се каже, но ще обърна малко въпроса и ще го пренасоча към конкретни факти. Очаквайте нови дати за ГОРЕЩА. На 21-ви юни представихме премиерата SIX LOVE SONGS на Жана Пенчева във Варна. На 22-ри и 23-ти се проведоха други танцови тренинги с групата STEAM ROOM. Междувременно подготвяме невероятни ДРАГ продукти, албум, шоу, хореографско дело. И това не е за изпускане… Но за всичко това ще трябва да ни следите. Понеже точно отворихме хореографския център и тепърва започваме. И не забравяйте – ние сме тук и ако не ни виждате, това е, защото работим. 🙂