LOGO

'

ЖИВОТЪТ ИЗВЪН ЖИВОТА или как се живее в Дома за ветерани на културата и изкуствата

ЖИВОТЪТ ИЗВЪН ЖИВОТА или как се живее в Дома за ветерани на културата и изкуствата Домът за ветерани на изкуството и култура Full view

Автор: Виолета Станиславова

За повечето столичани, а и за хората от страната Домът за ветерани на културата и изкуствата в квартал „Захарна фабрика” е неизвестен. Историята му обаче е впечатляваща, защото повече от 60 години е бил последно обиталище на много талантливи актьори, балетисти, певци, художници, режисьори, писатели, посветили живота си за развитието и прославата на българската култура и изкуство не само в България, но и по света.

Имената са емблематични – поетът Мишо Михайлов; писателят-хуморист Генчо Узунов; кинорежисьорите: Тодор Стоянов, Илко Дундаков, Жарко Павлович; Крюгер Николов – актьор, играл роли в различни театри в страната, бил директор на театър; Георги Апостолов – актьор в Народния театър; оперната певица Косена Кирова; звездата на оперетния театър Милена Баръмова; балетистът Иван Майдачевски; скулпторът Марин Узунов, преподавател по пластика в Художествена академия… За кратко време, в Дома са пребивавали Елисавета Багряна и Александър Геров, впоследствие преместени в Горна баня.

Нека читателите не се учудват. Да, всички те и още много други, са живели и приключили тук земния си път. Угасвали са тихо, скромно и незабележимо. Забравени, стари, болни и самотни. С болка в душата. Защото не е лесно да преодолееш бариерата между славата, силата и енергията, с която си се раздавал за любимото си изкуство, обожанието на публиката, творческата атмосфера между колеги и приятели и да се окажеш от другата страна – обезличен, изолиран, непотребен, неразбран, забутан в ъгъла на обществото, изоставен от всички.

Оставени на милостта на институцията, която държавата е определила да им помага, сегашните обитатели на Дома с всяка година намаляват. Намаляват, не защото отиват сред близките си, при по-добри условия за живот, а защото умират. Защото, който е дошъл тук знае, че това е границата между живота и смъртта и по-добри времена за него няма да има. Ще обитава дадената му стая, ще се храни с определената дажба и ще стиска примирено зъби в безизходицата си докато угасне. За духовно сближаване, за уважение и пр. дори не мечтае. Това не са фриволни мисли и хрумвания – това е „живият” им живот, в който те догарят. Но тези мисли не ги напускат. Не ги напуска и болката, която носят в жигосаните си сърца.

Ден след ден, месец след месец, година след година, тези чувствителни и лесно раними хора, изпращат един по един своите „съквартиранти” в по-добрия от световете. От 20 стаи, с които разполага Домът и които преди няколко години са били пълни, в последно време все по-често остават празни. Вече не е нужно да се записваш, за да постъпиш тук и да чакаш някой да умре, за да се настаниш в стаята му и да спиш в леглото му. Сега тук са останали само 8.

Повечето са актьори – Виолета Славова, актриса и преподавател. Нейните роли Соня от „Престъпление и наказание” на Достоевски, Ляля в „Почти лъв” от Рустам Ибрахимбеков, Наташа от „На дъното” на Максим Горки, са вписани в националната летопис на българския театър. Добринка Караджова, актриса, играла в Кюстендилския, Старозагорския, Великотърновския, Русенския театър. Нейни са незабравимите образи на Дафинка в „Свекърва” на Антон Страшимиров, Рита в „Петата колона” на Ърнест Хемингуей, Секула в „Животът – това са две жени” на Стефан Цанев, Дечка в пиесата „Мата Хари” на Недялко Йорданов и други. Иван Иванов – актьор, един от малкото актьори интерпретирали роля в драматургията на Йожен Йонеско „Плешивата певица”. Имал е творческо партньорство с големите български режисьори Стефан Гъдуларов, проф. Мирски, Младен Киселов. Актрисата Катя Николова също играла в десетки знаменити представления на родна сцена. Панайот Панайотов-Понко – цирков артист, обиколил планетата с цирк „Балкански”. Играл в два модула – клоунада и партерна акробатика пред 80 000-на публика в Хюстън. Маестро Евтимий Емануилов – оперен артист с престижни гастроли в театър „Ла Фениче” във Венеция. Неговите ученици славят красотата на българската вокална традиция у нас и по света. Величко Хинов – журналист, редактор в сп. „Септемврийче” и в. „Народна младеж”, кинокритик, сценарист на документални филми и предавания, автор на книгите „За хуманизма в киното” – историята на игралните, документалните, червенокръстките и здравните филми; „Последно” – интервюта с поета Георги Джагаров, „Синята тетрадка” – публицистика. Мехмед Рахимов – журналист, преводач, работил в изданията на „София-прес” за чужбина и в БНР.

Това са жителите на обиталището, наречено Дом за ветерани на културата и изкуствата. Засега…

Dom_2Според изискванията на институцията, която стопанисва и обгрижва Дома – Министерството на културата, за да съществува той, са необходими минимум 10 души. Т.е. към днешна дата настанените са под лимита. Въпреки това на щат са: директор – четвърти по ред пенсиониран военен, главен счетоводител, две хигиенистки, домакин, медицинска сестра – акушерка, пенсионерка. На щат се водят и двама души нощна охрана, но по споразумение с директора де факто само един пази и преспива нощем в стаята на хигиенистките. Аритметиката е проста – 8 на 8. Ако утре, не дай си боже, някой от списъка почине, обслужващият персонал ще стане по-многочислен от обслужваните, което е безумен български парадокс.

Шокира ме фактът, че дажбата хляб на живущите е само 4 тънки филии на ден! Тя се определя от директора. Вече няма готвач, взима се готова храна от кухня-майка, но без десерт, без кисело мляко, без плодове и зеленчуци месеци наред. Колкото до хигиената, постоянно се употребяват силни хлорни препарати за миене в коридора и подовете в стаите, което е реална заплаха за алергичните и по-слаби организми. Двете чистачки коравосърдечно войнстват и „ръководят” подопечните. Те не сервират и не отсервират, не мият чинии като в трапезариите на другите социални домове, където се обгрижват 250-300 души, не помагат на тези, които не са в състояние сами да се справят с битовите си и човешки нужди и се държат подчертано грубо. А машината за кафе, дарена на домуващите, са прибрали в стаята си. Стигнало се е дотам, че обгрижващи са необгрижваните, които дават 70% от пенсиите си, за да получат помощ и нормална храна.

Редно е персоналът в този специален дом да бъде набиран чрез институции, които имат отношение и разбиране, например от Българския червен кръст, където има професионалисти, знаещи как да работят с хора, изпаднали в подобно състояние, знаещи какво е търпение, любов към ближните, състрадание и човеколюбие, а не изпращани по случаен принцип от бюрата по труда.

Накратко казано – равнището на обслужване в Дома за ветерани на културата и изкуствата към Министерството на културата е далеч по-ниско дори и от социален старчески дом.

И още нещо, което комай е практика у нас – и тук за насъщни нужди няма пари, но за камери и монитори има. Камерите са монтирани в коридора – за следене на живущите, а мониторът е в кабинета на директора, вместо при охраната. Една срамна „затворническа” постъпка, която потиска психиката на обитателите. За сведение, горният етаж се ползва от общината за кризисен център – там се настаняват наркомани и бездомници. Допълнително „удобство” за хората на изкуството са нощните побои, истерични крясъци и кавги там, а „безкрайният им празник” продължава с нападенията на циганите, кражбите, арогантността, провокациите им и скандалите около Дома.

Творците, настанени в Дома имат нужда от контакти и общуване със себеподобни, от срещи с младата генерация, от това да следят театрални постановки, да споделят опит и знания в дискусии и обсъждания на творчески проблеми, за да да се чувстват полезни и да не забравят кои са. Те обаче не смеят да закъсняват вечер. Ако отидат на някоя премиера или театър, връщането към 22 часа вечерта е доста опасно. Няколко пъти е нападан Мехмед Рахимов, последният път пред входа на Дома. Затова всеки гледа да не закъснява, което още повече изолира хората от света. И кой трябва да се погрижи това да не е така?

Преди време министърът на културата Вежди Рашидов подарява на Дома голям плазмен телевизор. Поставят го в библиотеката, за да могат всички да гледат. Оказва се, че директорът по свое усмотрение изключва кабела и фактически благородната идея на министъра се обезсмисля.

В този дом щатните служители не помагат на болните и трудноподвижните. Акушерката има работно време и когато си отиде, ако на някого му стане лошо, няма кой да го прегледа, да го придружи до болница, да му даде консултация. Ако болният има неблагоразумието да умре в събота или неделя, никой от обслужващия персонал няма да си наруши спокойствието, за да дойде и види какво става. Затова по-здравите помагат на тези, които са на легло, макар че самите те също имат нужда от помощ. Има хора с деменция, за които поне браншовият им съюз би трябвало да поеме разходите за настаняване в санаториум, където да се погрижат за възстановяването им.

На 12 юни приключи приема на документи за избор на нов директор, обявен от Министерство на културата, който ще управлява четири години. Страховете на хората вече не са ще бъде ли закрит Домът и ако се случи къде ще отидат, а дали няма да дойде поредният пенсиониран полковник. Дали ще се подобри животът им или досегашните проблеми ще останат и ще се натрупат нови? Ще проследим и ще видим, защото всички обитатели на Дома за ветерани на културата и изкуствата в квартал „Захарна фабрика” имат право на уважение и достоен живот.

Written by LoveTheater

LoveTheater.bg е сайтът за театър, в който може да намерите ревюта за театрални постановки, новини за спектакли, актьори, режисьори и събития, информация за програмаата на театрите в София и страната и множество любопитни материали.

Leave a comment