LOGO

'

Васил Михайлов: Много срещи с хора имам, много познати, но малко приятели ми останаха

Васил Михайлов: Много срещи с хора имам, много познати, но малко приятели ми останаха Дон Жуан в Завещанието на целомъдрения женкар Full view

Стефан СтамболовИма актьори, които са станали част от своето време, оставяйки трайни следи в паметта на цели поколения българи. Такъв е Васил Михайлов.

На 4-ти и 5-ти април той празнува своя 80-годишен юбилей на сцената на Театър „Българска Армия“. Гледайте го в „Железният светилник“ и „Завещанието на целомъдрения женкар“. Повече информация за събитието може да намерите ТУК.

Зрителите помнят Васил Михайлов като Сюлейман Ага, Стефан Стамболов, Хан Кубрат, Хан Крум, Манол Кехая, Дантон, както и в още много, много роли, сред които ханове, царе, крале… Играл е полковник, генерал, държавник, политик, кмет, старшина, френски революционер, турски ага, боцман, артилерист, лесничей, поп, хирург…  Но като емблема в неговия творчески път, винаги остава ролята на КАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА.

Боцман Франц Раш от Матросите на Катеро
Боцман Франц Раш от Матросите на Катеро

„Улиците опустяваха, животът замираше, когато по телевизията се излъчваше поредна серия на „Капитан Петко войвода.” – разказва Васил Михайлов.

Животът му на сцената като че ли е подсказан от съдбата. Приет е във ВИТИЗ, в класа на проф. Мандаджиев, докато работи като шлосер-матричар в завод „Светлина”, Стара Загора. Още като студент играе в осем постановки. Участия, за които през смях разказва:

 „Играх много, защото все моята боя я няма. Кой да играе директор, полковник или генерал? Все аз!”

И отново като студент стъпва на сцената на Военния театър, в чиято трупа е поканен няколко години по-късно. Вече повече от половин век Васил Михайлов е знакова фигура за Театър „БЪЛГАРСКА АРМИЯ”, за който споделя:

„Военният театър години наред беше и е най-добър. Тук винаги са  били най-добрите режисьори през последните 50 години – Асен Шопов, Леон Даниел, Крикор Азарян, Красимир Спасов, Иван Добчев… На Военния театър всичко дължа 56 години…”

Повече за Васил Михайлов разбираме и от журналиста Димитър Стайков в текст по случай юбилея на актьора:

В един непубликуван разговор ми разправяше, че мрази монологичните спектакли, защото хвърлял  много енергия, много емоции, чувствал се разнищен. Във Военния театър, където той остана 47 години, преди време пуснаха спектакъла „А утрините тук са тихи“. На военна тема, с много смърт.

Един ден жената на военния министър Добри Джуров се обажда на Васил Михайлов, чула за огромния успех на спектакъла, и го моли да изиграят финала му на някакво тържество в Централния културен дом на армията. Васил отначало отказва – нямало да се получи същият ефект, както в театъра. Актьорите не са минали през цялото представление, ще бъдат студени, обяснява той. Жената обаче настоява, моли, и Васил накрая се съгласява.

В представлението умират 5 момичета. Актрисата Невена Симеонова играе петото, последната смърт. Ето защо Васил Михайлов не обича монолозите:

„Невена ме чака на сцената цялата мокра от пот и вълнение и диша на пресекулки. Аз тичам към нея през залата, също мокър. Двамата се харесват в спектакъла и тя ме моли да й простя, защото е била при детето. Тя единствена от петте е раждала, майка е.  И умира в ръцете ми. Аз я сграбчвам под мишниците и я влача, за да я пусна в гроба.

В театъра гробът е оркестрината, но в ЦДНА няма оркестрина и аз се уговорих с осветителите да загасят на тази сцена. В този момент аз започвам монолог –  извинявам се на момичетата, че ги погребваме така, без знак, но обещавам, след войната ще вдигаме паметниците. И пускам Невена в „гроба“. Тя беше по риза и при рязкото движение гърдите й изскочиха. Публиката ахна, но аз нищо не виждам, нищо не чувам, казвам си монолога.

Осветителите обаче не загасиха светлините. Решавам да я нося на ръце, като в руски филм. Обаче не мога да я вдигна! Опитвам се пак, напрягам се, пак не мога. И също като Нораир Нурикян, който ревеше, когато вдигаше щангата, аз се напрегнах с всички сили, изревах и вдигнах Невена. И в същото време говоря монолога. Обаче осветлението стои, не го гасят. Тогава изтичах зад сцената и се скрих.

Невена ми вика: „Виж какво направи!“ Погледнах към сцената и виждам голям кичур коса. Невена за първи път си пуснала свободно косата, аз с големите си ботуши съм  я настъпил, както се е разпиляла върху сцената, и  затова не съм могъл да я вдигна. Аз обаче не виждам нищо, целият съм в монолога!

Питам Васил какво го прави щастлив. Той говори:

„Аз съм зодия Овен, не ми трябват празници. Овенът, колкото повече остарява, толкова повече се усамотява. Много срещи с хора имам, много познати, но малко приятели ми останаха. Някои не ме разбират, когато цялото си свободно време прекарвам с внуците си. По-рано беше малко, но сега е достатъчно. Никой не може да ми даде това, което преживявам с децата.

Наскоро запомних от едно телевизионно предаване: „Не възпитавайте децата си, възпитавайте себе си, децата приличат на вас.“ Страхотно е и едновременно – страшно. Неотдавна ми зададоха въпроса: „Какво от живота си искаш да се повтори?“ Отговарям: „Животът!“ Много бързо отмина и не стига ти да станеш човек и децата си да възпиташ да станат човеци. Човек трябва да има път, по който да се изправи и да върви. Някаква утопия, някаква мечта!“

Васил Михайлов

Written by Деница Димитрова

Leave a comment