LOGO

'

Това ли е нашата „Прощална вечеря“?

Това ли е нашата „Прощална вечеря“? Прощална вечеря Full view

Връзка? В моя речник това е една невидима червена нишка, която свързва човека с човек. Понякога е твърде тънка и се къса бързо, сякаш неусетно. Друг път – тънка, но достатъчно дълга, за да се запази във времето. Трети пък идват за кратко, късат се бързо, но оставят силен отпечатък в живота ни. Винаги има и по-специални, рядко срещан тип нишки – здрави и толкова дълги, че краят не се вижда, защото на практика не съществува.

Всяко едно от приятелствата в живота ни принадлежи на някой от тези типове връзки. Връзки, в които споделяме мимолетни разговори, за които се сещаме, когато желаем определена услуга или такива, на които се доверяваш, споделяш себе си, живота си, моментите от него, но все още не знаеш дали краят на нишката не съществува… на една вечеря разстояние.

„Прощална вечеря“ в Сатиричен театър „Алеко Константинов“ е смешно (но не халтура) и леко (но не лековато) представление и в никакъв случай – лишено от смисъл.

Пиер (Михаил Билалов) и Клотилд (Ана Вълчанова) са съпруг и съпруга, на които се налага да се срещат няколко пъти годишно със семейни приятели, които обаче не чувстват вече близки. Превръщат се в стар навик, от който май е по-добре да се откажем… ако те вече не са ни изпреварили с прощалната вечеря.

Но това не е просто вечеря – тя е като специален ритуал. Вадиш на показ ненужните подаръци от своя кандидат бивш приятел, пускаш любимата му музика, приготвяш вкусна храна и вино с реколта от годината, в която е роден. Всичко е чудесно, но за последен път. Или пък не? Зависи от нишката…

За Антоан Роайе (Николай Урумов) предстои именно такава вечеря. Съществено важно е „бившият“ приятел да не разбира за това, ако е възможно. В този случай – не е. Сюжетът рязко сменя посоката, та дори и ролите.

Сърдечната връзка, която Пиер и Антоан са имали, при това още от деца, изглежда е към своя край. Защото е достигнала прага на изчерпването. Но не са ли виновни самите те за това?

Когато приятелството стане част от въртележката на ежедневните работно-семейни-обществени задължения. Рутината вече е част и от отношенията ни, които са все по-повърхностни. Защото нямаме време не просто да погледнем, а да ВИДИМ човека до нас внимателно, с любов, разбиране и състрадание.

И тук идва моментът, в който трябва да решим, дали си заслужава да реанимираме това приятелство. Някога то ни е давало всичко, което дори собствената ни жена не съумява да види по същия начин. И ако в този момент осъзнаем именно това, ще разберем, че не искаме да късаме нишката. Единственото, което трябва да направим, е да си обещаем честно един на друг, че ще работим за тази връзка. Защо и тя, като всички останали, се гради с желание, търпение, доверие и любов.

Постановка: Здравко Митков
Сценография: Петър Митев
Копродукция с Театър „Константин Величков“ – Пазарджик
Участват: Михаил Билалов, Ана Вълчанова, Николай Урумов

Written by Деница Димитрова

Leave a comment