LOGO

'

Странниците в „Очи сини коси черни“

Странниците в „Очи сини коси черни“ Очи сини коси черни фото Full view

„Очи сини коси черни“ по Маргьорит Дюрас е дебютната режисьорска постановка на Ирена Иванова, известна и под псевдонима Рене Карабаш. Театралният спектакъл е изпразнил живота от себе си. Можем да наречем „Очи сини коси черни“ постановка за живота извън живота.

В спектакъла са вплетени текстове от Маргьорит Дюрас и Владислав Христов. На сцената физически участват – Дария Митушева („жената“) и Николай Марков („мъжът“), както и Велизар Бинев като глас, който ни дава контекст за места и ситуации, в които са поставени актьорите без имена.

На сцената наблюдаваме животите на двамата, коитo имат общо с трети замесен – „странника“. Мъжът е страдащ, треперещ, кипящ в търсенето на третия, когото копнее. Съвместният живот между мъжа и жената е под договор. Той е подписан за точно 30 нощи. А започва в едно кафене. Жената вижда мъжа в кафенето, сяда до него и желае да умре като него. Тя е актриса. Той й плаща (по договор плаща само за нейното тяло). Без любов,- нито двустранна, нито едностранна.

Апартаментът е празен. Няма мебели. Няма лични вещи. Мъжът има страх да не бъде ограбен, затова животът му е пълен с липси. По земята има само чаршафи и парче черна коприна, с която жената покрива себе си.

Тъй като мъжът има право да ползва тялото на жената, тя бива карана да прекъсва съня си, да става нощем, да застава под светлината и да говори. Те не се познават, което адекватно предполага поток от опознавателни въпроси: „Кой/коя си ти; как се казваш; на колко години си. Тези въпроси остават без отговор. Тези 23 нощи са опознавателни, действащи, отричащи се, наблюдателни, но най-вече несамотни. В началото на договорените нощи, жената идва само вечер. След като голяма част от тях са изминали, тя започва да закъснява. Признава, разбира се, за друг. Призмата се завърта, за да пречупи въпросите търсещи и чакащи отговор от мъжа – дали е бил облечен в бяло, дали очите му са сини, дали косите му са черни.

Странникът, когото мъжът търси е този, с когото е била жената в началото на историята, продължила с подписването на договор. Първата сцена, с която постановката ни запознава с героите, се изразява в следното: мъжът вижда жена с очи сини коси черни да говори с мъж с очи сини коси черни във фоайето на хотела. Тази сцена ни се припомня в края на постановката – жената е била именно тя (признава си), а странникът е копнежът и за двамата.

Така „Очи сини коси черни” се превръща в история за инструментално изчезване. Самото изчезване се е вплело във вените на липсата на личностите. 23-тата нощ е ножът, подострен за разрязване на нещо, което никой не знае дали е съществувало. Няма я. Нито жената е там, нито мъжът е обзавел живота си, за да е там. А странник е определение за несъществуващото. Когато животът намери истината, тогава ще намери и странника.
Постановката ще бъде част от международния театрален фестивал „Черната кутия” в Пловдив. Следващата дата в театър „Възраждане” е на 19 май.

„отвори сърцето си лазаре чакам те от няколко века в брадата ми растат дъбове и кокичета от краката ми висят
лъскави черни миди главата ми е камък върху който буревестниците гнездят сега ме няма лазаре слял съм се с всичко
около теб щом докоснеш нещо мен докосваш щом докоснеш себе си пак мен докосваш лазаре!”

Владислав Христов „Писма до Лазар“
*цитатът е в оригинал

Постановъчен екип:

„ОЧИ СИНИ КОСИ ЧЕРНИ“
по романа на Маргьорит Дюрас „Очи сини коси черни“
и части от поемата на Владислав Христов „Писма до Лазар“

Режисьор: Ирена Иванова
Сценография и костюми: Ирена Иванова
Художници на костюмите: Ива Янкулова и Рафаела Рафаелова
Музика: Традиционна индонезийска музика предоставена от
Посолството на Република Индонезия
Пиано – Снежана Бахчеванова
Участват: Дария Митушева – „жената“ и Николай Марков – „мъжът“
Със специалното участие на Велизар Бинев като Глас
Снимка: Мария Цветкова

Written by Валентин Славеев

Leave a comment