Ревюта

LOGO

'

Среща с Елианна Лилова в ритъма на ONE DANCE WEEK

Среща с Елианна Лилова в ритъма на ONE DANCE WEEK Елианна Лилова Full view

В сърцето на българската култура има едно специално място за танцовото изкуство. В народния ни фолклор танцът е бил не просто част от празненствата и забавленията, а и ритуал, с който хората са общували помежду си, пресъздавали са душевни нагласи и емоции. Съвременното танцово изкуство не се отдалечава от тази линия. Дори с времето и с напредъка на технологиите става все по-експресивно и богато. Как се възприема съвременното танцово изкуство у нас и какви са нагласите на публиката? Как се организира голям международен танцов форум в България и какви са предизвикателствата ще ни сподели директорът на танцовия фестивал ONE DANCE WEEK – Елианна Лилова. Фестивалът ще представи 9 спектакъла в рамките на периода 09.10 – 30.10 в културната ни столица Пловдив. За себе си Елианна споделя, че е работохолик и холерик. Обича планини, морета, равнини, океани… и китове.

  • Как се организира танцов фестивал с толкова голямо международно участие в България?

Организацията на всяко събитие започва с добра концепция. Веднъж изградена, се започва с нейното „запълване“ – очертават се елементите на програмата, селектират се участници, изработва се календар и, разбира се, търси се финансиране.

Това, в най-прости думи, са основните дейности. Къде идва трудността? Ами в това жонглиране между финансови възможности, следване на първоначална концепция и график. Ще ви дам пример: издание 2016 започна да придобива концептуална цялост в средата на 2015-а година, като в периода април-май 2016 пъзелът от основни и съпътстващи събития е готов. През цялото това време кипи безспирна дейност по подготовка на апликации към различни международни организации и фондове с цел да се обезпечи финансово съответният елемент от програмата. Тук трябва да кажа, че зад всеки проект от програмата на фестивала седи финансиращ орган. Фондация „Едно за култура и изкуства“ работи с огромна мрежа от партньори и финансови донори. Основни партньори са ни Фондация „Америка за България“ и Община Пловдив. Тази година си партнираме с дипломатическите представителства на Франция, Испания и Израел, с културни центрове – Френски институт, Сервантес и Чешки център, Конфедерация Швейцария чрез Фонд „Партньорство” (TF PF), с Министерство на културата на България, министерства на Република Чехия и Тайван, Международния фестивал за хореография в Сеул – една пъстра палитра от организации, които подкрепят развиването и показването на съвременно изкуство по света. Успоредно, разбира се, тече безспирна комуникация с мениджъри и артисти, локализирани в различно часово време по договаряне на условия, дати, административни, логистични и финансови въпроси. Паралелно се обсъжда техническо обезпечаване и се изготвят почти денонощните технически графици.

Всичко това, разбира се, остава невидимо за публиките. Те „разбират“ за фестивала, едва когато той анонсира програмата си и когато 95% от работата вече е свършена. И после идва откриването и целият фестивален период преминава като сън от постоянна заетост и решаване на безброй непланирани изненади. Всичко свършва мигновено и ето че пак седиш пред компютъра, правиш отчети и гледаш към следващата година.

  • Какви са предизвикателствата пред такава организация?

Финансирането бих поставила на първо място. На второ – времето и преследването на заложени срокове. На трето – комуникацията – феноменът „фестивал“ включва в себе си много събития, сред които трудно се приоритизира и често, за жалост, програмни елементи потъват или остават малко невидими. Третото голямо предизвикателство определено са публиките. Какво казваш на публиките? Как го казваш? Какво целиш с това изказване?

  • Променяш ли нещо от първоначалната си идея, само и само да го направиш по-привлекателно за публиките?

Да, доколкото променям в моя случай означава, например, да селектирам по-малко концептуален спектакъл или такъв, който смятам, че ще е по-лесно смилаем за българските публики. Публиките са най-важният елемент от всяко събитие. Самоцелните идеи не водят до нищо.

  • Предстои деветото издание на ONE DANCE WEEK, с какво то ще се отличава от предишните?

Смятам, макар и да прозвучи нескромно, че фестивалът върви в една възходяща линия – на ниво програма и съдържание той по нищо не се различава от най-големите световни форуми за изпълнителски изкуства. Споделяме афиш със събития, които диктуват световните тенденции. Ще представим втора премиера на невероятните испанци La Veronal веднага след Барселона, второ европейско показване на „ВТОРО ТЯЛО“ на абсолютните звезди от Тайван – Anarchy Dance Theatre, откриваме с две миниатюри на мега-звездите Мърс Кънингам и Триша Браун, които ще бъдат изпълнени от компанията на легендарния Стивън Петронио, които пък единствени имат правата да изпълняват техни произведения; феноменалният канадец Фредерик Гравел хващаме по време на единственото му европейско турне; законодателите във френския съвременен танц – Хореографският център в Рильо-ла-Пап, гостуват със спектакъла, който вдигна на крака взискателната публика на Биеналето за съвременен танц в Лион… И така бих могла да кажа по нещо за всички елементи от програмата.

Всички тези имена и тяхното участие стана възможно благодарение на все по-голямата разпознаваемост и видимост на фестивала на световно ниво, до които достигнахме с посланичество, контактите и мрежите, установени през годините.

  • Как реагира българската публика на такъв тип изкуство и каква е обратната връзка от предишни издания на фестивала?

Съвременните изпълнителски изкуства са един от най-бързо развиващите в световен мащаб. И това не е никак странно – те са смели, атрактивни, емоционални, дълбоки, естетски и вероятно най-близо до темите и проблемите на съвременния гражданин.

В България сякаш всичко съвременно продължава да бъде възприемано за нелегитимно, странно, вълнуващо за малцина, но тотално неатрактивно за големите маси. Това, както знаем, отново е в противовес със световните културни тенденции.

Българската публика е изключително любопитна, но все още й липсва смелост да експериментира със свободното си време и да се оставя да изживее различен тип забавление. Веднъж преживяла това вътрешно съпротивление да влезе в залата, по-голямата част остава с нас и продължава да ни следва.

Обратната връзка е много разнолика и винаги сме отворени към нея. Аз много обичам да „подслушвам“ разговори и събирам мнения във фоайето, веднага след спектакъл, обичам да си говоря с хората, да ги разпитвам… Даже по време на спектакъл си намирам тайно местенце и оттам наблюдавам лицата на хората и емоциите, които преминават през лицата им.

Смятам, че интересът на българската публика към съвременните изпълнителски изкуства става все по-голям, а през следващите години ще продължи да се засилва.

Какво е за вас танцовото изкуство? Какво ви вдъхновява да работите по организирането на такъв голям танцов форум?

Съществуваме и населяваме свят на постоянни трансформации. Това е среда, в която установените стандарти много бързо стават неустановени, много бързо биват подменяни или изцяло избледняват. Един свят на еманципация не само в  сексуално отношение, но и в емоционално такова. Един свят, който се води от много различни енергии. Знаем ли как ни виждат другите и колко време прекарваме в това проектиране? Какво е нещото, което излъчваме чрез нашите тела? Танцът е едно много могъщо оръжие, което използва именно тялото, за да предаде смисли, значения и понятия от всякакъв тип. Тялото на сцена престава да бъде просто тяло, а хореографията престава да бъде просто поредица от движения. Искам да поканя всички зрители на една среща между тяло и душа, защото всички тези 9 спектакъла представят едни много различни теми с увлекателен и атрактивен подход, с впечатляваща движенческа лексика, с диалогиращ и допълващ звуков и светлинен дизайн.

9 спектакъла, 3 танцови ателиета, 3 континента и 8 държави – ето и малка статистика. Трябва да се придържам към някаква статистика.

Какво ме вдъхновява? Пътувам непрестанно и посещавам много големи фестивали, които пораждат у мен нуждата и желанието да доведа и покажа в България нещата, които ме впечатляват и провокират. Много пъти мои близки са ме питали: „Защо го правиш? Защо толкова усилия, време, безсъние и стрес?“ – нямам конкретен отговор. Това е нещо, което не може да се опише, но щастлива, ръкопляскаща публика, с блясък в очите и искряща усмивка е нещо, което е безценно и вероятно е най-голямото възнаграждение.

Written by Деница Грудева

Деница обича красивото, а красивото е изкуство! Не понася неадекватности, затова се старае да влага адекватни усилия и емоции в работата си. Обича дизайна, простите, но смислени неща и простите, но смислени отношение между хората. Захласва се по изкуство, музика, реклама и графичен дизайн. Все хубави неща :)

Leave a comment