Ревюта

LOGO

'

„#PRIDE“ или проектът, който може да промени фалшивата ви толерантност /ИНТЕРВЮ/

„#PRIDE“ или проектът, който може да промени фалшивата ви толерантност /ИНТЕРВЮ/ ПРАЙД Full view

Днес се срещаме с Констанца Гецова и Мартина Апостолова, за да ни разкажат за последният си проект – „#PRIDE“. Това е документален вербатим спектакъл, в който са представени историите на участници в първото Прайд шествие в София през 2008 година, както и разкази на хора, външно свързани със събитието. Зад медийното отразяване, социалното внимание и реакциите срещу едно такова първо случване стоят животите на хора, както ЛГБТИ, така и хетеросексуални, престрашили се да подкрепят публично идеята за Прайд.
„#PRIDE“ е проект на театрално сдружение KOMA ludens, като част от арт-док платформата на VOX POPULI – В/ХОД. 

Преди да поговорим за настоящия ви проект, не мога да не попитам – какво се случи с фестивалното представление, което планирахте за месец май миналата година – “Стадии”? Осъществи ли се и ако не – защо? 

МАРТИНА: След премиерните изигравания на „Мама и татко“ в Институт Сервантес, бяхме поканени да бъдем част от платформата В/ХОД създадена от Vox Populi, която дава възможност на дебютиращи проекти и артисти да представят работата си, в областта на документалния театър. Развихме “Мама и татко“ под менторството на Неда Соколовска и така станахме първите участници в програма „ЧЕЛНИК“ на В/ХОД. От „Мама и татко“ излезе едно чудесно представление, което се изигра три пъти в Център за култура и дебат „Червената къща“ и се надяваме да продължи да се играе. Тогава Даниел Александров предложи на Кони да работим по поставянето на пиесата, която е написал, документирайки преживяванията на участниците от първия София Прайд през 2008г.
Така „Стадий“ остана на заден план, поради заетостта, която изискваха изследванията свързани с драматизацията на „#PRIDE“. Но със сигурност не сме се отказали. Просто не му е дошло времето, както се казва.

КОНСТАНЦА: „ЧЕЛНИК“ бе най-естесвеният и подходящ старт в сценичния път на КОМА, имайки предвид документалната насоченост на сдружението. Менторската програма на В/ХОД, която се фокусира върху работата със студенти в напреднал етап на обучение, или току-що завършили ВУЗ в театрални или кино-специалности, насърчава бъдещите професионалисти да развият своя артистична работа от мини-формат до пълноформатна продукция, с помощта на опитен и утвърден в културното пространство артист-ментор. „ЧЕЛНИК“ помага на младите артисти да получат нов практически опит, да създадат важни професионални контакти, и най-вече – дава на тяхната работа публичност и обратна връзка. До този момент две са представленията, създадени и представени в рамките на менторската програма –  „Мама и татко“, и „#PRIDE“.

ПРАЙДЗащо “#PRIDE“? Това вашето “шествие за равноправие, видимост и поддържане на дебат относно ЛГБТИ общността в България” ли е?

М: Заглавието е не само нарицателно на дадено събитие, но е важен и буквалният му превод. Тук не става дума само за движението и обществото ЛГБТИ, тук се говорим за пренебрегнатите, потисканите във всякакви отношения. По-скоро е шествие за човешко отношение на ХОРАТА помежду им, независимо от ориентация, пол, политически принадлежности или етнически такива. Не проповядваме „мир навред“, но имайки предвид в какво бойно поле се превръща света, не смятам, че малко повече доброта един към друг би ни навредила. И тази доброта включва нагласата да не съдиш предварително даден човек, да не го упрекваш, преди да знаеш историята му или поне малко от това, което е преживял. Бих казала, че свръх задачата, както за актьорите, така и за публиката (без тя самата да знае), беше и все още е “try walking in my shoes”. Освен това, малко хора (включително голяма част от екипа), бяха запознати с подробностите и събитията свързани с първия Прайд. Изиграхме го веднъж, преди началото на лятото, в работен вариант, поканихме приятели и познати. Повечето от тях казаха, че сме променили мнението им и нагласата спрямо това шествие. Аз лично също промених впечатлението си относно самото шествие.

К: „#PRIDE“, защото е универсално, разпознаваемо и със загатване казва достатъчно. „#PRIDE“ е гласа на тези, които преди осем години са застанали и заявили не само себе си, а и желанието и надеждите си за свобода и право на нормален живот, а не просто съществуване под килима.

Как се роди идеята за представление на тази тема? Какво ви провокира?ПРАЙД

К: Около премиерата на „Мама и татко“ получих обаждане от Любо Любенов – тогавашния програмен директор на В/ХОД, с въпрос дали бих имала желание да режисирам ЛГБТИ представление и искам ли да се срещна с негов приятел, съставил драматургия от разказите на участниците в първия Прайд в София. За мен това предложение дойде повече от „на място“, имайки предвид, че вече няколко години развивам мой филмов проект на тази тема. От там започна интензивното и дълбоко пътешествие на „#PRIDE“, който от драматургия, трябваше да се превърне или по-точно върне, в първоначалната си форма на записи, за да влезе във вербатим формата.

М: В България все още нямаше представление, което да засяга ЛГБТИ обществото. Това до голяма степен е провокирало и Даниел Александров. Ето, че вече съществува „#PRIDE”.

Има ли място думата “толерантност” в тази тематика или по-скоро тя звучи като “неприемане” в този случай?

М: Много точно усещане, в днешно време тази дума означава точно „неприемане“. На мен ми се повръща от фалшива толерантност. Навсякъде, всички са много толерантни, но видяхме какво стана с бежанците, видяхме какво стана с изборите, виждаме като цяло какво става със света. Не искаме да вадим очите на хората, нито караме някой да бъде толерантен, напротив, колкото по-малко се споменава тази дума, толкова по-добре. Целта е тези истории да бъдат усетени, да бъде помислено върху тях. А дали накрая някой ще каже „и все пак, не ви подкрепям“ или „за тази гледна точка не бях се замислял“ е почти все едно, защото и двете реакции са предизвикани от размисъл върху темата. Даже в повечето разкази, които представяме, се говори именно за тази фалширана толерантност, макар и не директно. Каква толерантност, та ние предпочитаме да минем през пешеходната пътека, преди да пресече бабата, за да не изпуснем светофара случайно….

ПРАЙДСмятате ли, че днешното общество все още има нужда да бъде занимавано с въпросите за равноправието? Нямате ли усещането, че хората сякаш са започнали да приемат доста по-спокойно този парад?

М: По-скоро хората вече не му обръщат чак толкова голямо внимание колкото преди или колкото първия път. Винаги ще има възмутени и руптаещи граждани. Аз за жалост съм убедена, че у нас, равноправие скоро няма да има. В общество, което съди за другия по материалните му възможности и собствености, не може да става дума за някакъв вид приемане, равноправие. Равноправието касае личността, персоналността, интелекта, а не обвивката. Да, разбира се, сред хората на възраст между 20 и 40 години (като и тук говорим с изключения), се усеща все по-голяма приемственост. Но това е противоречива тема, уклончива материя, която не може да наклони нито една везна само в едната посока. Наскоро видях един цитат, който се запечата в главата ми и осмисли до голяма степен участието ми в проекта и принадлежносста ми по въпроса: „Вместо да се оплаквате, че има гей парад, а няма парад на хетеросексуалните, по-добре се благодарете на Господ, че нямате нужда от такъв.“ Тогава си дадох сметка през какви перипетии е преминала общността, навсякъде по Света. Говорим за невероятни, но неизвестни събития, убийства, гонения, жертви… От това разбрах и защо всъщност се състои това шествие, че то е помен, то е памет за хората платили с живота си, заради това което са.

К: Обществото днес, повече от всякога има нужда да бъде занимавано с въпроси като равноправие, приемане, общност. Това, че хората приемат Прайда, защото са свикнали с него, защото вече е ежегодна практика и т.н., не означава, че и през ум им минава идея или възможност, те истински да приемат или разберат и един процент от ежедневието, борбата или живота на участниците в този прайд. Фалшивата откровеност и толерантност на българския народ не е тайна за никого.

В представлението се занимвате със събитията от 2008г., но само едната гледна точка ли разглеждате? Критика към обществото ли е този спектакъл или обективен поглед към тази деликатна тема?

К: Отново: За мен това представление е гласът на събитията от 2008 година. Надникване отвъд. По-скоро личен, но и обективен поглед, и за мен tribute не само към нашия първи прайд, а и към всички онези първи прайдове по света; това, което са дали не само на историята, а и в частност на ЛГБТИ хората – надеждата, свободата, перспективата и спокойствието в душата, относно това да бъдеш себе си и че това не е престъпление, а лично, човешко право.ПРАЙД

М: Имаме контрапункт. И то много добър. Даниел е успял да проведе доста дълъг разговор с главния герой на „съпротивата“. Казвам го с шеговито чувство, но когато слушаш записите на този човек, те побиват тръпки, от вярата в насилието, която лъха от всяка негова дума. Позволявам си един цитат : „Ние просто искахме да отидем на същото място, в същото време, в същия час и да ги пребиеме като кучета.“ Тук се сещам, че когато анализирахме записите, с екипа си говорихме колко безпричинна агресия и непоносимост към неизвестното е била събрана по това време у нападателите. Може би това е също една от целите ни, да покажем колко е безсмислена агресията, колко е безпочвено и безбъдещно насилието. Бих казала, че представлението е по-скоро, както ти го нарече, обективен поглед към тази деликатна тема. Не подтикваме публиката към определена страна.

Представлението е по истински събития, но каква е личната позиция на членовете на екипа по тази тема? Имате ли разминавания?

М: Имахме много разминавания, разбира се, както във всеки един процес се случва. Като актриса ти знаеш, че умерени разногласия винаги са ценни за процеса и крайния резултат. Беше много вълнуващо като „разпределяхме ролите“, макар че във вербатим театъра, не може да се каже, че всеки има роля, а по-скоро ти представляваш някого, с неговия разказ. Ние свързваме публиката директно с разказите на героите ни. Беше адски интересно в началото, когато всички влязохме с различни нагласи и мнения по темата. Освен това, за мен е много впечатляващо, че актьорите сме няколко поколения – най-младият ни участник е на 14, а достигаме и 40 години. Всеки от нас отпечатва и личното си отношение по темата. Представи си колко е цветно и различно усещането на всеки един.

И още нещо, което за нас, като сдружение е много важно – отново съчетаваме различни школи. Всеки един от нас е представител на различен почерк, преподавател, стил, метод. Имаме сред нас ценния опит и талант на Мишо Милчев, имаме Констанца Гецова, която като режисьор е повлияна изключително от методите на Възкресия Вихърова, имаме Неда Соколовска за ментор, имаме двама студенти от НБУ – Станислав Анев и Владимир Солаков (с които продължихме да работим след участието им в „Мама и татко“), имаме Цвета Дойчева, която е кадър на НАТФИЗ и вече утвърдена актриса на свободна практика. Аз също смятам, че взех максимума от преподавателите си и стиловете им и мога да го приложа доста успешно. И като тръгнах да изреждам екипа – имаме страхотен обучаващ във вербатим техниката и физическата ни подготовка – Василия Дребова, която освен всичко останало е на първо място прекрасна актриса, част от Vox Populi и моя колежка от НБУ. Красимира Дуковска, която също е магистър в НБУ, специалност актьорско майсторство. И най-младият ни член Ивайло-Валентино Учанов. Той заема доста ключова роля в спектакъла. Подробна информация за всеки един член на екипа, читателите Ви могат да намерят на страницата на представлението ни във фейсбук – @PRIDEtheplay.

К: Според мен разминавания в смисъл на разногласия не сме имали. Смятам, че всеки един в този екип се отвори чрез този процес, не само като актьор, но и като човек. Защото едно е да имаш наблюдения – странични или като приятел, но друго е да влезеш в обувките, в най-личното лично на тези хора и да ги разбереш. А за мен, най-дълбокото и истинското на този театър – вербатим театърът – е че актьорът разбира и се докосва до един човешки свят, заради себе си, а не заради роля или образ. Защото колкото и да се играе едно такова представление, той (актьорът) остава бяло платно, през което историята просто преминава, без да се задържа.

ПРАЙДРазкажи ми нещо любопитно около създаването на спектакъла…

М: Изключително любопитно беше, когато всички заедно за първи път слушахме разказите на героите ни. И когато после опитвахме да ги „възпроизведем“. С техния тембър, с техния диалект, с тяхната емоция. Слагаш слушалките и… потъваш на живо в чужда вселена. Иска ми се да можех да слушам Княз Мишкин или Настася Филиповна по същия начин… Всеки процес има своите забавни моменти. Нямахме и особено много време за репетиции. О! Най-любопитното за мен беше след показването, за което споменах. На него присъстваха и повечето от героите. След това разговаряхме. Видяхме ги на живо. Някак всичко се осмисли, всяка тяхна дума, която цитираме.

К: Малко известен и за мен – доста любопитен факт е, че представлението, в първия му вариант, бе изградено в рамките на четири репетиции. На мен обаче това време не ми бе достатъчно, за да вкарам всичките си идеи и това се оказа много благоприятна предпоставка да го развиваме и обогатяваме при всяко следващо изиграване. Което не се харесва особено на актьорите, но аз искрено се забавлявам.

И разбира се, не мога да не попитам – какво се промени от последния ни разговор и какво следва?

К: За нас, в професионален план се промениха много неща. Сбъдваме себе си, професионалните си търсения. Чрез процесите, с които се сблъскваме израстваме не само професионално, а най-вече като личности. Скачайки в този океан – театърът, имам възможността да се уча по най-адекватния и прекрасен начин – в действие, в движение. Започнах да правя бавни крачки към формулирането и развиването на театрален метод, който има потенциала да се превърне в универсален ключ. Дай Боже да се развие достатъчно добре, за да заживее свой живот. Ще се чуе и за него в предстоящите години.

Боли ме обаче, че положението в родния театър не се е променило от последния ни разговор. Хора с по един студентски опит, биват наричани режисьори; изрази като „великолепни спектакли“ се отнасят за работа на хора, които нямат една театрално представление; използват се близки приятели по сериозни медии, да пишат пристрастни положителни рецензии за представления и работа; возим се в колите на тези, срещу които до преди месеци лаехме и протестирахме; гълчим, че реформата не работи, но непрестанно я обслужваме всячески; номинации, награди и ефирно време се предоставят основно на „удобните“ (с изключения разбира се, но малки) и още, и още… Ето защо, аз взех решението, този разговор, пред вашата медия, да бъде последното ми публично споделяне и изявление. Както пред вас беше и първото ми такова, като създател на сдружението. Избрах вас, защото вашето отразяване на театралното изкуство е обективно, качествено, истинско, с вкус и уважение – така както ТЕАТЪРЪТ заслужава.Констанца Гецова и Мартина Апостолова

М: Написахме няколко проекта, отхвърлиха ни няколко проекта, натрупахме опит с пътувания, впечатления, фестивали. Прочетохме някоя друга книга. И сега продължаваме напред. Констанца, както винаги кипи от идеи, аз като по-разумната отсявам и селектирам. Всяка свободна минута отдаваме на книгите, материалите и впечатленията, които тя свежо вля след последното си пътуване до Щатите. Същевременно напуснах държавната структура, но пък получих шанса да постоя за дълго пред камерата. Подкрепям Кони за нейното решение и заставам зад нея и думите и твърденията й.

Иначе подготвяме няколко проекта – един нетипичен за нас – ще опитаме вкуса на театралната драматургия с любим наш френски автор, с другия ще плуваме в наши документални води, а за третия, единственото, което мога да издам е, че е свързан изключително с независимите артисти и сцени в България и света, във всяко едно изкуство. В момента обаче, той е на ниво „строго секретно“. Стискаме палци!

 

И ние стискаме палци и пожелаваме успех! Представленията на „#PRIDE“ можете да гледате на 27.02 от 19:30 и на 29.03. от 16:00ч. в Център за култура и дебат „Червената къща“!

Творчески екип:

Идея, текст и интервюта: Даниел Александров
Режисура и сценография: Констанца Константин Гецова
Участват: Михаил Милчев, Мартина Апостолова, Красимира Дуковска, Владимир Солаков, Станислав Анев, Цвета Дойчева
Гост: Ивайло-Валентино Учанов
Тренинг: Василия Дребова
Глас: Явор Караиванов, Яна Мошолова
Видео: Рая Руменова
Видео монтаж: Светослав Янков, Рая Руменова
Аудио обработка: Осман Юсеин, Явор Лазаров
Дизайн-обувки: Жанета Иванова
Ментор: Неда Соколовска

Written by Йоанна Темелкова

Related Articles

Leave a comment