LOGO

'

„Пилето“ или летежът на едно канарче

„Пилето“ или летежът на едно канарче Пилето; Full view

„Пилето“ е спектакъл, към който трудно можеш да останеш чужд. Заинтригуван – със сигурност. Предизвикан – навярно. Изгубен или разочарован – може би. В крайна сметка това е една постановка, която трябва да се осмисли. Младежки театър „Николай Бинев“ освободи на своята сцена един спектакъл, преминал през времето на младежките представи, през позакърпените надежди за един по-добър живот и завърнал се у дома.

Тази история, тази „омиротворителна простотия на американското правителство“, завлича в своите кътчета на разруха и копнежи двама души, свързани от бляна по детството и бремето на войната. Пиесата на Васил Дуев е по мотиви от романа на Уилям Уортън, публикуван през 1978 г., пиесата на Наоми Уолъс, чиято първа адаптация е играна в Лондон през 1997 г. и филма на Алън Паркър.

Ал (Никола Стоянов) и неговият най-добър приятел Пилето, са взели своите детски идеали, без право на замяна. И там, в дочаканият, но позакъснял край на една война, техните животи се преплитат отново, за да могат да съградят един последен спасителен полет. Загубеното детство ги е обръгнало, сякаш е огромна птица, а крилете и са щит срещу разгрома на невиността. Ала те са вече стари, наранени, пречупени. Сякаш дълго си летял, вкусвал си от небосвода, пил си от дъжда и си почивал в облаците. И си намерил Свободата. Но си се изгубил. А облаците се сгъстяват, крилете натежават, а вятърът отнася пътя надалеч. И понякога оставаш там – загубен. И не можеш да намереш пътя към дома.

А какво се случва с човека, който не знае къде е домът му? Който е заблуден от собсвената си, нереалистична преценка, загнездила се дълбоко в съзнанието му и отключила се в от нечий прав десен в хода на „геройството“? „Геройството“, което дори не се е опитал да избегне, просто защото, дори не е минавала през ума му мисъл, която да му подскаже за подобна крайна необходимост?

Пилето
Случва се това, че „оня пернатия костюм, дето го уши, за да те приемат гълъбите като техен властелин“ не е вече точно костюм, а и ти не си вече точно дете. Малко по малко детето се е превърнало във войник, илюзията – в цел, а костюмът – в същност.

Не само в постановката, но и в живота е трудно да загубиш приятел във войната, и макар жив, този приятел никога вече няма да е същият, както и ти самият. Спомените за онова мечтано утре са твърде заседнали в неизменното днес, където стените са бели, решетките заключени, а умът – далеч.

„Пилето“ разказва за идеала за любов и естествения стремеж към близост, които са възприети през пречупената призма на войната и невъзможността за нормални човешки взаимоотношения. Те са заменени от един утопичен, недействителен свят, далеч от човешкото. Онова човешко, което войната се е опитала да зарови, нараненият ум се опитва да намери другаде. Все пак, кой би искал да остане в свят, който не може да понесе, и трябва ли да виним някого за това, че е заровил глава в лудостта, че я е приел като по-добрата алтернатива? И имал ли е избор изобщо този някой или това е бил единственият начин той да продъжи да съществува по някакъв, макар и измислен начин? Това ще ви оставя сами да прецените.

Истината е, че спектакълът се опитва да пресъздаде една действителност, която трудно може да бъде уловена чрез буквален пример или няколко алюзии към „измислена“ война. И все пак той се стреми да ни напомни, по един непреднамерен начин за това, което има значение в живота ни и колко лесно то би могло да ни се изплъзне. Защото в света, където се губи героят на Александър Хаджиангелов няма дума за морал, чест, истина или святост. И те нямат стойност, защото онзи свят е далеч от трагедиите, далеч от загубата и упадъка. Далеч от екзистенцията. Далеч от автентичността. Там няма Аз, има само небе и многоцветни пера из облаците. И някак не е достатъчно. Някак любовта не стига, твърде е неподплатена, поради липсата на човешкото и се изнизва между капките на вътрешната борба.

Това не е история за войната. Войната е само подплатата, която дори не беше достатъпно засегната в представлението. И все пак тя беше тази, която водеше нашите герои през целият им път до прошката. История е за живота, за човешката психика и смисъла на свободата. За нуждата от един по-висш идеал и по-значимо съществуване.

„Омразата ще отмине,
диктаторите ще умрат
и властта ще бъде иззета от тях,
и върната на хората.
Докато човек е смъртен,
ще има свобода.“


Постановъчен екип:

Режисура: Васил Дуев
Сценография: Мира Петрова
Музика: Петя Диманова
Хореография: Стефания Георгиева
Участват: Александър Хаджиангелов, Никола Стоянов, Ярослава Павлова, Светослав Добрев, Петко Венелинов, Стилиян Желязков

Written by Наталия Тотева

Leave a comment