LOGO

'

Обяснение в любов

Обяснение в любов Яница Христова, снимка: Гергана Курукювлиева Full view

Автор: Яница Христова

Скъпа моя любов,

В дигиталния свят, в който живеем, отдавна е отминало времето на писмата, изписани с лъкатушещ от вълнение почерк и напоена от въздишки хартия. Отминало е и времето на писмата, пускани в бутилка по вълните – без да знаеш кога и кой ще ги открие, в чии ръце ще се пробудят за нов живот отломките от собствените ти емоции… А днес думите имат странната способност да се пречупват през виртуалното огледало на медиите и да рикошират в ъгли, за чието съществуване дори не си подозирал. За да си тежат на мястото, е необходим особен заряд, съзнавам го. И въпреки всичко се осмелявам да започна това любовно писмо, защото… открай време влюбените изпитват непреодолимо желание да споделят, да говорят за своята любов, ако има как – да кажат на целия свят какво изпитват, сякаш това ще им помогне да потушат пожара, който бушува в гърдите им…

Скъпа моя любов,

Знаеш ли… напоследък си мисля, че във въздуха витае зараза. Специфичен вид болест, характерна за новото време. Симптомите са видими – умора, подпухнали очи, интернет глад, вечно бързане за някъде, с ръце, вкопчени в мобилния телефон, с часовник и стелки по циферблата, които безмилостно препускат напред… Заразена съм и аз – усещам го в дните, в които прелитам през града, бързайки за работа, докато пресмятам наум с колко време разполагам от денонощието, за да свърша още куп неща. Тази неконтролируема динамика, която завърта коловоза на ежедневието ми, ме убива бавно и мъчително, а невинният мечтател в мен агонизира, защото не вижда изход от това… Точно тогава се появяваш ти. Винаги се появяваш ти! Приласкаваш ме към себе си в здрача на ранната нощ, караш ме да се отпусна на седалката, тапицирана с червен плюш, да прикова очи само в теб и да забравя за всичко останало…

Тогава ситуацията си идва на мястото. Денят придобива смисъл.

Скъпа моя любов,

Благодаря ти за човешката топлота, с която изпълваш залата всяка вечер! Ще ми се да вярвам, че си откритие на новото време, патент на ХХI век, антидот срещу самотата и хладния дигитален дехуманизъм, който често създава илюзията, че вещите са по-важни от хората… А ти рицарски доказваш, че си и ще останеш най-истинското, най-човечното изкуство – направено от хората, направено за хората… За да докосваш. За да топлиш. За да вълнуваш. За да се бориш с демони и страхове, да създаваш идеали. Да показваш Пътя. Да създаваш път там, където го няма… И да не скланяш глава. Да не се примиряваш със затягащата се примка на кризата днес. За да доказваш, че духовната храна често е също толкова важна за оцеляването, колкото и материалната стабилност.

Знам обаче, че не си феномен на съвремието ни. Не си щит, издигнат в края на миналото хилядолетие, за да се противопоставиш на най-отрицателните влияния на новата епоха. Разхождайки се покрай Античния театър в Пловдив миналия месец точно за това си мислех. Мислите ми се виеха покрай останките от древната конструкция и се изкачваха до идеята, че винаги е имало нужда от теб. От Древността до днес. Което доказва, че колкото и светът да се променя, колкото и пейзажът да е различен, с колкото и пиксела днес да се измерва всичко, което ни заобикаля, това, което ни прави хора, си остава винаги едно и също. То копнее да не е само, да бъде разбрано, да обича, да бъде обичано… А ти винаги си насреща. Разперил широки обятия, готов да обгърнеш всекиго – без значение на възраст, пол, раса, социален статус… Което е повече от благородно и пред което искрено се прекланям!

Скъпа моя любов,

Едно от нещата, които обичам най-много с теб, са онези мигове, в които пътуваме заедно. Преминаваме през времето и пространството, през далечни светове, през различни страни и култури, през пролуки в бъдещето или спомени от миналото. От епохата на Софокъл, през Шекспир, Мюсе (прекрасният Мюсе!), до Жорди Галсеран и провокативните виждания на Андрю Бовел и Мариус фон Майенбург. Позволяваш ми да се докосна до велики умове, до титани, надарени с божествен талант! Благодарение на теб и аз израствам, разширяват се хоризонтите пред мен, разкриват се цели нови Вселени от възможности…

Понякога се питам как успяваш… да докоснеш струните на душата ми, с лекота да изсвириш цяла симфония, изтъкана от смях и сълзи. Защото ме държиш за ръка, докато аз вървя по ръба – между комедията и трагедията, между онова, което те кара уж да се смееш, пък накрая от смеха ти горчи, или сред онова, което уж трябва да е тъжно, пък като по магия след него избухваш в смях…

Да, на магия прилича това чувство, с което преподреждаш света ми. Разпиляваш всяко късче от мен, а след това ме събираш бавно, къс по къс. За да бъда в края на спектакъла цяла, изпълнена със светлина, озарена от вдъхновение и жажда за живот, за изследване на нови сюжети и среща с нови герои. Моля се никога да не спираш да ме омагьосваш! И винаги да бъда като малко дете, сгушена в ръцете ти – да вярвам в чудеса, които не заглъхват с края на последните аплодисменти и не угасват, заедно със светлината от прожекторите!

Скъпа моя любов,

Знам, че думите ми са прекалено малко, за да изразят цялата обич, която нося в себе си, благодарение на теб… И знам, че само времето ще докаже привързаността ми. И готовността ми да изживея живота си, заедно с теб.

Гледайки те.

Преживявайки те.

Изучавайки те.

Създавайки те.

Споделяйки те.

Защото любовта ми към теб не цели да те окове, да скъси крилете ти. Вярвам, че тя трябва да бъде споделяна. И колкото повече са зрителите, които си тръгват с блеснали очи всяка вечер, толкова по-щастлива се чувствам и аз…

Скъпа моя любов,

Трябва да знаеш, че мисля за теб, без да те опаковам във външност, дрехи, костюм. Ти си събирателен образ в съзнанието ми, защото имаш безброй лица: на талантливи актьори, на умели режисьори, на словоохотливи драматурзи, на креативни сценографи… И няма значение дали те създават професионалисти, аматьори или импровизатори, щом съумяват да поддържат магията ти жива, да ти вдъхва живот…

Скъпа моя любов,

 Ти не си просто „театър”. Ти си Театър. С главна буква. С поредица от главни букви, инкрустирани в сърцето ми… И с всяка извървяна стъпка, с всяка глътка поет кислород, се приближавам все повече до теб, знам… До някое ново приключение – тази вечер, точно в 19 часа.

Очаквай ме! Ще бъда точна – не бих си позволила да закъснея за среща с теб…

Written by Деница Димитрова

Leave a comment