Ревюта

LOGO

'

„Мама и татко“ – за родителите, които се борят не за живота, а за смъртта на детето си

„Мама и татко“ – за родителите, които се борят не за живота, а за смъртта на детето си „Мама и татко“ Full view

Днес ще ви срещнем с две момичета, които избират театъра за свой дом… или театърът избира тях? Те създават своето сдружение КОМА Луденс, за да могат да говорят за нещата, за които рядко се говори в изкуството. Мартина Апостолова и Констанца Гецова показват изкуството такова, каквото го разбират, изследват новите дълбини в него, защото за тях процесът и извървеният път са по-важни от крайния резултат. Ще ви разкажат за „Мама и татко“, ще ви разкажат за своята борба, за своя смисъл, ще разкажат за следващия си проект, а вие ще сте първите, които ще научат за това… защото, както Констанца казва –  „светът е един по-добър и окрилящ свят, когато и защото в него има театър“!

Констанца Гецова и Мартина АпостоловаСдружението ви КОМА Луденс е създадено съвсем скоро – през 2015г. Какво ви провокира или вдъхнови да го създадете?
МАРТИНА: Идеята за създаването на КОМА като сдружение, датира много по-отдавна от 2015г. Осъзнахме, че просто е било нужно време за точния момент. Да узреем, да се сблъскаме с неприятности и приятности. Също така, някои идеи придобиха съвсем друг смисъл и образ, когато ги разгледахме на по-късен етап. На първо място, обаче, винаги ни е блазнила възможността да покажем изкуството такова, каквото го разбираме. Да говорим за нещата, за които рядко се говори в изкуството. Занимаваме се предимно със социални теми. Когато получиш една официалност, дори и само на документ, гласността ти придобива друг смисъл, друга сила, друго влияние.

Какви цели си поставяте и какво ви мотивира да се борите?

МАРТИНА: Хубаво е, когато хората те подценяват. Така, ако си кадърен, винаги изненадваш публиката. Това е част от моята лична мотивация. За Кони не знам, но това да изненадвам ми доставя огромно удоволствие. Чисто от актьорска гледна точка. Иначе вярата, силната вяра в работата и тематиките ни, ни дава истинска сила да се борим. За мен представлява огромен интерес да изследвам и от другата страна. В интерес на истината често имаме различни виждания за определени идеи, от там идват и различните цели, накрая обаче стигаме до консенсус, който често пъти се оказва правилен. А в крайна сметка, когато двама човека работят заедно… май това е най-важното – да спорите, да допълвате идеите си, да се надграждате, да се състезавате един с друг – в името на общото благо."Мама и татко"

КОНСТАНЦА: Моя лична цел е чрез част от проектите ни, ако не чрез всички, да даваме поле на артисти, които да откриват нови неща за себе си чрез пътя, който вървим в даден проект.  Да изследват нови дълбини в сценичното изкуство, да придобиват знания. Пътят и процесът тук са по-важни от крайния резултат. Мисията, в която сме се припознали е да говорим за хората, за случаите, за които най-често се мълчи. Тези, които не са особено приятни за коментиране и разнищване. Ние търсим способи за предаване на социални теми, чрез театралната форма и ето, че стигнах до висшата цел, а именно да дадем нашата капка принос за спасяване на театъра като изкуство.

С какво микротеатърът е по-различен?

КОНСТАНЦА: Кратката форма винаги е интригуваща. Това да побереш темата, която те е развълнувала в много ограничено сценично време, в много ограничено пространство и с ограничени възможности, развива изключително много въображението на артиста. То е като брейнсторминг и те принуждава да си крайно креативен. Сякаш да търсиш изход от стая без врати и прозорци. Сложността е наситена, ограниченията те вдъхновяват и – действаш. Микротеатъра се случва и в необичайни пространства – това да се приспособиш си е школа само по себе си. Микротеатърът изключително скъсява дистанцията актьор – публика. От там можем да изследваме отблизо и реакциите на публиката и да обърнем внимание и на тях.

МАРТИНА: Микротеатъра ме провокира да приложа знанията и уменията си от класическия драматичен театър в друга реалност, различна от конфортната зона.

Пиесата “Мама и татко” е по действителен случай. Каква всъщност е истинската история?

МАРТИНА: Може би не е много подходящо да разкрием истиснката история, впрочем ние я разказваме доста подробно, макар в 30 минути, но тук се занимаваме с чувствата и правотата на всички страни. Опитваме се да сме субективни в обективността си. До тази цел стигнахме чрез разработването на система за развитие на драматургия, базирана на документални извадки. Става въпрос за действителен случай от края на 2015г., в който двама родители се борят не за живота, а за смъртта на детето си. Всъщност разбираме, че на тях тази борба им е законно забранена. Какъв е изходът, разказваме в „Мама и татко“.

"Мама и татко"Защо точно тази тема?

МАРТИНА: Чрез законите в различните държави по света, разбираме, че всъщност именно той – светът, е изключително голям и различен. Ако в една държава евтаназията е законна от десетки години, то в друга, намираща се на две граници разстояние, тя е табу. Оказа се, че много малко хора изобщо са запознати със съществуването на подобна процедура, специално тук в България. Случаят отговаря изключително на стила, към който искаме да се придържаме.

КОНСТАНЦА: Интересно е как всъщност темата избра нас, а след това ние нея. Един от проектите ни бе отхвърлен на конкурс за субсидиране по европейска програма. За този проект бяхме получили пълната подкрепа на Посолството на Кралство Испания в България. При една от срещите ни с колегите от посолството бе спомената съдбата и перипетиите на семейство от Испания, борещо се както вече споменахме, не за живота на детето си, а за неговата смърт, от където по-късно се роди „Мама и татко“. Този случай не ни даде мира. Oсъзнахме, че с едно отпадане от конкурс не можем да спрем да разнищваме истинските истории. Месец по-късно от посолството ни казаха, че предстои да организират фестивал за микротеатър в Институт Сервантес през март, поканиха ни и попитаха имаме ли с какво да се включим.

МАРТИНА: Така Кони веднага заформи идея, доусъвършенствахме я, по-късно тя я представи в зародиш на колегите от посолството и те просто прегърнаха проекта. Включиха ни в тазгодишното издание на фестивала за микротеатър. Държа да кажа, че почти цялата работа я свърши Констанца. Аз хвърчах на два-три пъти от Благоевград до София за звукови записи, технически репетиции и пр. Държахме мобилна връзка почти постоянно за съвети, за мнения, за спорове, но същинският процес е нейно дело, както и на актьорите разбира се.

КОНСТАНЦА: Развълнувахме се, че ни се дава поле да говорим за още един социален случай, който заслужава огромно внимание, дори в името на справедливостта или в името на децата по света. Може би тук е мястото да кажа огромно благодаря на Ариел Илиефф и Хайме Хермида. Както разбира се и на другата половина от цялото – Мартина, която макар и от дистанция бе неотлъчно до проекта и с подкрепата и помощта си извървя с мен и актьорите целия процес.

Как един артист се мотивира да създаде представление, за което знае, че ще бъде изиграно само 4 пъти?

МАРТИНА: В кръга на шегата бих казала, че въпросът не опира до мотивация, а до възможност за репетиции, намиране на зали и екип, и вече сериозно – преди всичко на средства. Слава Богу получихме подкрепа от Нов Български Университет в лицето на Снежина Петрова и ни бяха предоставени зали за репетициите.
Разбира се, подготвихме пиесата изклютително за предстоящия фестивал. „Мама и татко“ ще се изиграе четири поредни пъти в една вечер в рамките на микротеатър фестивалът, такъв е „регламентът“ на изиграване на една микропиеса. Това, обаче, няма да е продължителността на живота на „Мама и татко“ като проект. Имаме интересни предложения за различни фестивали, а и се замисляме да удължим пиесата, след като проверим реакциите на публиката.

КОНСТАНЦА: Както споменах по-горе, за нас е важен процесът. Не сме репетирали с цел и мисъл за далечното бъдеще на тази пиеса, а за конкретното събитие. Ако обаче актьорите и публиката намерят смисъла, отговорите и въпросите в и за себе си в „Мама и татко“, ние разбира се няма да „евтанизираме“ този проект.

"Мама и татко"Какъв е следващият ви проект?

МАРТИНА: За да задържим интереса, ще кажем, че следващия проект е „във фурната“. Готвим го за фестивал, който предстои през май месец. Проектът отново е изключително социално насочен, занимава се с етапите на най-личните и съкровени отношения между двата пола. Обръщаме внимание на четирите стадии, който сме открили за себе си в раздялата. За читателите на Love Theatre, издаваме за първи път името на проекта – „Стадии“.

Не мога да не ви попитам – какво става с Театъра ни последните седмици?

МАРТИНА: Този въпрос се върти непрестанно в главата ми. Лутам се и се чудя как да го спасим този нашия Театър. Не говоря само за ДТ „Никола Вапцаров“, в който работя, а за Българския Театър като цяло. С колеги изготвяме планове, писма, мислим оптимални варианти и се бунтуваме срещу несгодите. Оптимистично обаче бих заявила, че предстои нещо голямо от цялата страна. Страхотно е и че големите, опитни творци се вдигат наравно с нас и изразяват гласно мнението си, дават ни кураж и сякаш ни повеждат. Мисля че на всички ни дойде до гуша и най-накрая ще настъпи този повратен момент, това възкръсване и поемане по правилен път. Още няма конкретни решения – нито от министерство/правителство, нито от синдикални организации, огромна част от нас обаче направихме първите крачки към промяната, за които ще разберете скоро. Едно е сигурно – няма да позволим хората да останат без една от малкото възможности да се докоснат до живо изкуство, при това стойностно.

КОНСТАНЦА: Въпреки, че съм напълно независим артист, не мога да остана на страна и безразлична към проблемите, които се разрастват все повече в културните институции. Аз, а вярвам, че и народът, не можем да остана без Театър. Подкрепям не само близките си колеги от Благоевград, а всички тези, които се изправиха след тях готови да се борят за едно по-добро бъдеще и за един истински театър. Те се изправиха да защитят своя дом и надявам се с общи усилия да се преборим и да го запазим. Голяма част от детството си прекарах зад кулисите в театъра, сред актьори, перукиерки, гардеробиерки, технически…не мога да си позволя да бъда безучастна и да гледам как ми се отнема най-чистият спомен. Мен ме занимава мисълта, какво можем да направим като сдружение? Как може независимите да са в подкрепа на „зависимите“? Опитвам се да помисля за различни платформи. Последните няколко седмици, освен около проекта ни, разговорите ни се въртят предимно около случващото се, развълнувани сме, пука ни, интересува ни какво ще се случи и ни интересува как можем да помогнем и да допринесем за тази революция.

Смятате ли, че хората имат нужда от театър?

МАРТИНА: Убедена съм в това. Има хора, които не съзнават тази нужда и не обръщат особено внимание на чувството, усещането след добро представление, но те също изпитват потребност от нашето изкуство. Театърът е свобода. Всеки има нужда от свобода. В театъра поне за час забравяш за тревогите си или пък намираш техния отговор или куража да ги пребориш. Голяма магия е това изкуство. Често цитирам думите на Яна Борисова, защото по-добро определение все още не съм чула „…театърът е единственото място, където мога да получа временна амнезия…В театъра, скъпи мой, всеки тенекиен човек има шанса да открие сърцето си…“.

КОНСТАНЦА: Вярвам в това с цялото си същество! Житейският ми сблъсък с театъра в най-крехка детска възраст е потвърдил за мен нагледно тази нужда на човека и неговото изграждане като личност. Бидейки сетивно изкуство, разказващо с образи и чрез емоции, театърът възпитава хората. Всяко човешко същество, всяко общество и време се нуждае от възпитание, следователно има и неизменна нужда от театър.
Светът е един по-добър и окрилящ свят, когато и защото в него има театър, пример, от който да се поучи, и чрез който да намери за себе си истината, възпитание и ценности.

„Мама и татко“ може да гледате на 12-ти март /събота/ в Институ Сервантес – София от 18:00ч!

Written by Йоанна Темелкова

Leave a comment