LOGO

'

„Лунатици“, опиянени от театралната магия

„Лунатици“, опиянени от театралната магия „Лунатици“ от Кен Лудвиг, постановка Росица Обрешкова Full view

„А сега слушай, млада госпожице! Театърът може би умира. Може би този очарователен недъгав старец пълзи с немощните си гърди през пустинята. Но той все още диша и е единственото, което имаме. Той е спасителното ни въже, живата ни връзка с хората и човещината.“

Народният театър започва сезон 2015/2016 ударно с няколко премиерни заглавия. Вече ви разказахме за „Процесът против богомилите“ (ако сте изпуснали емоционалното ревю на Никея, прочетете го тук), очаровани сме и от „Лунатици“ и потриваме нетърпеливо ръце в очакване на „Дългият път на деня към нощта“.

Срещите ми с хумора напоследък са предимно злощастни, за което виня тази „кутия за глупаци“, както в пиесата наричат телевизора. На всеки, помирисвал досега театър, му е известно, че комедията е в пъти по-труден жанр от всичките му там трагедии и мелодрами. Да случиш на интелигентно написана, че и поставена, пиеса си е цяло събитие. Всеки път като някое представление ми бъде описано като безумно смешно, не мога да овладея гримасата на дълбок скептицизъм, която се появява на лицето ми. Това донякъде оправдава недоверието, с което слизах по мраморните стълби към камерната зала. И все пак мъждукаше надежда, породена от имената, намесени в тази постановка – режисьорът Росица Обрешкова и доказалият се актьорски състав.

Като на един съвременен Тома Неверни ми беше поднесено неопровержимо доказателство, че театралният хумор е жив, здрав и кипи от енергия да достигне до повече хора. Пиесата на Кен Лудвиг сервира на сребърен поднос фина смесица от ситуационна комичност, остроумен диалог и смислени внушения. Текстът е построен около мълчаливата истина, че актьорът живее истински само на сцената. Скрие ли се от лъча на прожектора обаче, той се превръща в едно очарователно безпомощно дете, отегчено от досадната реалност.

Фабулата накратко – двойка популярни навремето актьори сега си вадят хляба като обикалят провинциалните американски театри. С тях са недочуващата майка на поостарялата примадона, дъщерята на двойката, на която до гуша ѝ е дошло от отвеяните ѝ родители и нейното бивше/бъдещо гадже, което се изявява и като мениджър на трупата. Да не забравяме и любовницата на сценичния Дон Жуан, както и кандидат-жениха на изнервената дъщеря. И самотният и неприлично богат адвокат, който иска да се разхожда под ръка с някогашната звезда от Бродуей.

Много ни допадна сценичният тандем на прекрасната София Бобчева (харесваме си я още от „Шшшт… Попей ми!„) и Павел Иванов. Последният събра погледите с изразителни движения, все едно заучени от осемдесетарските клипове на Майкъл Джексън. Няма как да не споменем и забележителният Христо Чешмеджиев, който със своята роля обрисува успешно цял един свят, който не ни е показан пряко в представлението – светът на неиграещите хора.

За финал – как да не ми хареса представление, озвучено от гласа на Краля? В ума ми тази песен ще е завинаги свързана с „Лунатици“-те на Народния театър.

Постановъчен екип:

Режисьор: Росица Обрешкова
Сценична редакция: Михаил Петров

Превод от английски език и драматургия: Светлана Панчева
Сценография и костюми: Елена Иванова
Помощник-режисьор: Ирина Иванова
Участват: Михаил Петров, Аня Пенчева, Виолета Гиндева/Анна Петрова, София Бобчева, Павел Иванов, Васил Драганов, Владислава Николова, Христо Чешмеджиев

Written by Елена Райнова

Елена обича да открива непознати светове без значение дали са скрити в сумрака на театралния салон или в причудливите форми на облаците. Животът й е пъстра смесица от антропология, пътешествия, йога, котки и розе.

Leave a comment