LOGO

'

Лора Йорданова: Не ми отнемай театъра

Лора Йорданова: Не ми отнемай театъра Лора Йорданова: Какъв ще е светът, ако няма театър? Full view

„В театъра, скъпи мой, всеки тенекиен човек има шанса да открие сърцето си…“
Из „Хората от Оз“

Последен поклон. Ръкопляскания. Падат завесите. Светлините угасват. Настъпва мрак.

И край.

Залата вече не е както преди. Тя е пуста, празна. Единствено белезите по кожата на седалките от нокти напомнят хилядите чувства и сълзи, изплакани в късните майски нощи. Във въздуха все още се носят напрежението и енергията от пляскането на стотиците ръце, които изразяват възторг. Прахът, който витаеше във въздуха, сега се е постлал кротко и смирено върху сцената. Върху стария диван, на който допреди минути две души сплитаха ръцете си, остават единствено следите от две тела. Една малка лампа в дъното на залата остава да блещука като ясна звезда в мастилено черно небе. А под нея – лице. Лицето, от което потичат две кристални сълзи. Стенещият вой пронизва тишината.

– Но защо плачете? Това е само театър! – пита го пазачът. – Грешите – това е животът.
И после мрак. Изстива и последната лампа. Пада нощта.

В тъмнината на нощта единствено звездите сочат пътя на изгубения. Те му показват, че дори и когато е най-тъмно, изход има. Изкуството е нашата пътеводна звезда в мрачния свят, който обитаваме. Затвори очи и остави звездата да те води. Тя знае пътя.

Затварям очи.

Сънувам за това, каква част от моя живот заема театърът. Задавам ли си въпроса „Защо“? Дори няма нужда. Нима има нещо по-приказно от това, пред очите ти да минават няколко живота, няколко съдби? Нима има нещо по-истинско от това, да плачеш и в следващия момент да се смееш, когато пред теб историите стават част от теб, от твоя живот? Нима има нещо по-докосващо от това, да бъдеш част от магията на изкуството, да избягаш от сивата реалност на всекидневието и за миг да изживееш всички приказки, за които си мечтал? Няма нужда да отговаряш.

Сънувам и за това, какво би било, ако няма театър. Страшен сън. Плашещо реален. Без театър сивото ежедневие ще си е просто сиво, скучният живот – просто скучен, денят – просто ден. А къде е магията? Магията, от която всеки има нужда. Магията, от която чуваш дъха на актьорите и виждаш непринудената им усмивка, когато аплодисментите започнат. В театъра няма място за грешки. Но дори и те стават част от спектакъла. Помагат ти да се докоснеш до несъвършенството на чистото съвършенство. И да се засмееш, защото животът е такъв. И не е.

Театърът е живот. Друг живот – весел и тъжен, гаден и красив. Противоречащо истински. Но различен. Той е това бягство от затвора, в който сме принудени всички ние да живеем. Помага ни да не спираме да изненадваме, да удивляваме с действията си. Да объркваме и главозамайваме всеки, осмелил се да навлезе в неразгаданото място, което наричаме душа. Да обичаме, да рушим, да изцеряваме. И пак… И така, докато не открием себе си, онова, което ни подтиква да искаме още и още от живота, да не спираме да търсим своя пламък в нощта, своята река в пустинята. Да сме неузнаваеми, несъвършени и същевременно себе си. Да познаваме болката, но да се усмихваме, да прегръщаме – да даряваме лъч надежда в мрака на непознатото.

Театърът е изход. Изход от самотата, от простотата на еднообразието. Помага ни да бъдем търсачите от приказките, които преминават през трудностите на живота, за да достигнат заветната цел. Така и ние търсим, търсим… Търсим място, на което да бъдем себе си – без задръжки, скрити усмивки, празни погледи и самота. Търсим, докато не стигнем до онова място, което наричам остров на надеждата, защото въображението, мечтите, изкуството никой не може да ни отнеме. Често губим своя път. Губим мястото, където да махнем маските си и да изкрещим. Вик за помощ, или от радост. Но вик. Вик надежда. Надежда, че животът не е само синхрон, в който губиш нещо, за да дойде друго на неговото място. Надежда, че там някъде има място, в което цари малко хаос, прекрасен хаос, който те кара да забравиш всичко друго. Затова търсим своето местенце надежда. И го намираме в театъра.

Светът без театър е като тъмната стая на живота, в която се лутат безпричинно сенки на изгубени души, а истинският образ отдавна е изчезнал. Светът без театър е този свят, в който си принуден да изживяваш еднообразието на живота си всеки ден, ден след ден. А дори да искаш да избягаш от него, не можеш. Това е светът на затвора, в който всеки е пленник на своята съдба.

Без театър губиш възможността както да бъдеш себе си, така и да бъдеш друг. Губиш възможността на изживяваш хиляда живота едновременно. Да почувстваш, че не всичко е такова, каквото изглежда и в това няма нищо нередно. Нормално е да си различен. Различно е да си различен. Затова е и толкова ценно. В еднообразието на действителността различното е единствено истинско.

Светът без театър е свят без изкуство. Свят, в който работиш това, за което не си учил, прибираш се в малкия апартамент, готвиш поредното ястие, от което никой не остава доволен, пускаш си телевизора с най- безсмисления половинчасов сериал, докато заспиш и не стане време да ставаш за работата, за която не си учил. Това ли искаш да е животът ти? Аз не.

Страшен сън. Плашещо реален.

„Където има изкуство, където има талант, там няма нито старост, нито самота, нито болка, дори смъртта е наполовина…“

Антон Чехов

Не ми отнемай светлината, която толкова съм търсила. Не ми отнемай надеждата, че това не може да е цялата реалност. Не ме превръщай в една от многото сенки в тъмнината. Подари ми лъч. Объркай ме – накарай ме да плача и да се смея. Вземи ми всичко, но не ми отнемай надеждата, че има изход от порочния кръг. Дай ми различното. Не ми го вземай. Не ми вземай историите. Не ми повтаряй, че няма смисъл, че не е истинско. Защото този хаос е по-истински от това да работиш всеки ден, да готвиш за този, който те пронизва бездушно с поглед, да гледаш най-блудкавия сериал, само за да мине денят. Не ми казвай, че не е нормално да вярвам в невъзможното. Не ме порицавай, когато плача пред сцената, защото аз плача за себе си. Плача за теб. Защото не можем да бъдем толкова истински, колкото са хората, които играят пред нас. Не ми се подигравай, че се смея със сълзи, защото се смея на нелепостта. На нашата нелепост, че не можем да бъдем толкова неприлично щастливи, колкото са те. Не ми отнемай хилядите животи, защото без тях съм никоя. Без тях съм само себе си. А защо да бъда само себе си, когато мога да съм още хиляди други? Не ми отнемай бягството. Клетките са прекалено тежки, за да се справя сама с тях. Не ми отнемай вярата, че животът не е само това. Подари ми възможността да изживея истински това, за което само съм мечтала.

Не искам цветя. Подари ми билет за животите, които няма да имам. Не ми вземай историите, които ще разказвам.

Не ми отнемай театъра.

Отварям очи.

Залата вече не е както преди. И последното място вече се запълни. Чуват се само шумът и вълнението. Какво ще се играе? Никой не знае. Това е загадката днес. Един объркан човек търси своето място сред тълпата. Намира го. Два погледа се срещат в далечината и само скритите усмивки напомнят минал спомен. Потните пръсти стискат крайчето на билета, сякаш се опитват да преминат през него. Последен смях пронизва залата.

Завесите се вдигат. Светлините угасват. Настъпва мрак. И начало.

Лора Йорданова
Лора Йорданова

 

Written by LoveTheater

LoveTheater.bg е сайтът за театър, в който може да намерите ревюта за театрални постановки, новини за спектакли, актьори, режисьори и събития, информация за програмаата на театрите в София и страната и множество любопитни материали.

Leave a comment