LOGO

'

„Кой прибира сутрин звездите?“ – парчета любов за един тонрежисьор преди репетицията на живота

Автор: Елица Матеева

Група P.I.F.  притежава отчетлива харизматичност. Нейният стил е разпознаваем, характерен, търсен от онези, които осмислят прозата на живота, в който сме и все пак предпочитаме позицията на аналитичен наблюдател. Да слушаш P.I.F.  е като роуд муви – пътуваш с наслада, а на финала си винаги малко тъжен, че приключението има край. През май 2018  фронтменът на група P.I.F.  Димо Стоянов съвместно с режисьорката Мария Банова, подкрепен от перото на талантливата Здрава Каменова създадоха своя приказка за живота, който постоянно се превръща в репетиция, но ние – обикновените актьори в него често се чудим кой определя музиката на тази репетиция?

Групата е на сцената, вокалистът закъснява, защото е попаднал на интересен филмов сериал и преди да се усетим, ние зрителите – другите актьори извън черната кутия сме потънали в историите на Димо – онези малки цветни камъчета, които понякога препъват каручката на битието или пък го завихрят и ни пленяват с човешкото в тях, с чистотата си, с вярата си.

46731102_2273364802737936_4508203007678087168_n

Извън “В края на ноември“ (сещате ли се  за великолепната песен на P.I.F.  „Невидимото дете“?), P.I.F.  и Димо Стоянов тръгнаха на турне със спектакъла „Кой прибира сутрин звездите?“. И ето аз съм в уютния салон на кукления театър в родния град на Димо, за да го видя, за да ги чуя. Първи ред, първо място…, първо очакване след толкова много тишина, защото за мен P.I.F.  през годините е следа от остър белег в съзнанието ми, за което онази Сиатълска вълна в музиката все още значи нещо или поне бе копнеж за протест.

Започват историите на Димо. Той разказва, споделя случки по време на репетиция с групата. Докато намества живота във фрагменти, в кратки парчета от думи, музика, жестове, ТОНРЕЖИСЬОРЪТ често го подканва да побърза. Кой е тонрежисьорът? Бог или Съдбата? Тонрежисьорът може да е мъж, може да е жена, в зависимост от нашите представи. Важното е, че често ни се меси в живота според настроението си.

Една сутрин новата съседка ще позвъни, за да ни помоли за резервен ключ за външната входна врата – ще си помислим, че най-после сме я срещнали… любовта под формата на съседка, ще си помечтаем, ще потънем в приятни бълбукания, но съседката няма да ни чака вечно, а и любовта отлита, докато си плетем шала от мечти. Тонрежисьорът ни намигва дяволит от ъгъла и ни подканя да започнем все пак онази репетиция, последната, най-важната, че Животът тупти.

На другата сутрин ще срещнем жена на улицата, малко страшна – с цигара, но с деца – малки, невръстни, хиперактивни като комплексите ни. Тази жена е част от нашите страхове, може да е Невроза, може да е Депресия, но и комплексите са чевръсти и винаги предизвикват особено чувство, излъчващо дефицит на комфорт. Жената ще ни затрупа с думи, с някакви нейни проблеми, като поразсъждаваш над тях, излиза, че репетицията ЖИВОТ е нещо много сложно и странно, а нейните проблеми са и наши. Как да вземеш верния тон? Как да не объркаш партитурата? И онзи с големия глас или пък онази с възпитателния тон пак ни подканят – времето тече, хайде, да започнем тази Репетиция най-после!

46846141_491881951297502_6316416159491031040_nПреди Репетицията осъзнаваме, че след девет месеца най-после колетът, който дълго сме искали да се приюти у дома, да, той най-после е пред вратата ни. Това е особен инструмент – преди да си докоснал клавишите му или пък копчетатата му, той вече свири. Понякога свири ужасно силно, друг път нежно приглася на мушиците в стаята. Обаче такъв втори инструмент едва ли ще откриете на света. Той или то или тя е единствен оригинал, друго копие няма. Ние свирим на иструмента, после се оказва, че той свири на нас. От тази свирня често ни боли главата, понякога се разхождаме с инструмента из стаите, молим се да спре свирнята му. Дори го подканваме с думите: “Тати, хайде вече да спим…“ Инструментът е опасен играч, не желае да се подчинява, даже се шегува с „тате“, защото таткото трябва да смени памперса. Но този инструмент е „Огън“ както пее Димо, точно както го свирят момчетата от P.I.F. с огън, в който горим от любов.

И какво се оказва, че репетицията: тя е сън, в който пеем заедно с Фреди от „Куин“ на Уембли, представяме си, че покрай рефрена I want to ride my bicycle някога всички ще изпеят „А някой кара колело“. Представяме си, че публиката е в транс от музиката ни,че сме успели, че можем, че знаем и добре е, че от сън спомен няма и… добре, че е баба с чудните баници, които пълнят душата с чистотата на детството. Баба и нея вече я няма, а баниците й – така и не се научихме да ги правим като нея. Няма ги хората, няма ги улиците, или пък ги има, но всичко е минало и ние не сме същите. Поне имаме мечти.

Ето затова е този чуден моноспектакъл на Димо с група P.I.F.. Той е за малките неща, които превръщат Репетицията в Спектакъл, стига да го осъзнаем. Ние обичаме мелодиите, с които пътуваме преди и след Репетицията. Понякога пеем фалшиво, понякога не ни се получава, но Животът продължава и по-добре е да си в него, отколкото да спориш с Тонрежисьора кога ще пусне звука, светлината, късмета, та и ние да получим нещо в аванс. Авансът отдавна е демоде, важното е: да опитваш всеки ден. А Димо освен музикант е и актьор, освен актьор е и музикант – и в двата случая показва най-доброто от себе си на сцената. Играе със страст, с онази импровизационна лекота, защото вярва на думите, в противен случай едва ли щеше да е на сцената.

Публиката се радва, ръкопляска, тръгва си. В нощта, докато звездите блещукат самотно в дъното на небето, на път към дома всеки вече е разбрал, че Животът не се нуждае от репетиции. Животът се нуждае от самите нас – малките-големи чудеса.

Written by LoveTheater

LoveTheater.bg е сайтът за театър, в който може да намерите ревюта за театрални постановки, новини за спектакли, актьори, режисьори и събития, информация за програмаата на театрите в София и страната и множество любопитни материали.

Leave a comment