LOGO

'

Изповедта на Човека в „Светлото бъдеще на битака”

Изповедта на Човека в „Светлото бъдеще на битака” „Светлото бъдеще на битака“ Full view

Сега говорим за „Светлото бъдеще на битака”. Замислено първоначално като ателие, днес то вече е най-новият спектакъл от репертоара на Театрална работилница „Сфумато”. Режисурата е на проф. Иван Добчев, а текстът e по романа „Време секънд хенд: Краят на съветския човек” от Светлана Алексиевич, наградена с Нобелова награда за документалната си проза.

„Девочка плачет, шарик улетел…“ , но отлетя ли и темата за човека, живял по времето на социализма и падането на СССР? Не, тя е толкова актуална и сега, затова стои в центъра на спектакъла. В него ще припознаем човека, посрещнал свободата, без да знае как да я използва. В постановката прониква мисълта, че „бъдещето не е на своето място” и днес ние живеем без идеи. Зрителят ще чуе изповеди за един отминал вече живот, изгубен, но оставил траен белег и страх в съзнанието ни. В днешната демокрация живеят редом жертви и палачи.

Какво остана след падането на социализма? Какви са съвременните хора и какво остана вътре в тях?

В „Светлото бъдеще на битака”  режисьорът умело обединява в една цялост драматичния текст и добрата актьорска игра, за да въздейства и да ни замисли за тази грозна и тъжна страна на адаптацията към демокрация, от която сме част и ние. Героите разказват своите спомени в покъртителни монолози, пропити от болка и ужас. Няма главни роли, а всеки е трагически персонаж. В театралното пространство остава да витае носталгията, но и споменът за жестокостта и затворът на човешката душа в границите на социализма. Силно въздействаща сцена от представлението е тази с битака на Арбат. Част от актьорите, свити под найлон, продават на сергии, претрупани с предмети от социализма. Обичайна тъжна картина дори в центъра на София. Младата актриса Василена Винченцо в пламенен монолог разпалва темата защо днес нещата изгубват стойността си, защо заличаваме и продаваме собствената си история за няколко долара, има ли я въобще стойността и останал ли е морал в човека?

И всичко това е сякаш е само началото, защото после идва още по-страшното. Най-разтърсващата част от „Светлото бъдеще на битака” по моему е сцената с жените – под лъч светлина виждаме актрисата Гергана Кофарджиева (майката) и приседналите около й млади актриси. Чуват се само смразяващи, грозни разкази за живота в  трудовите лагери и домовете, в които са изпращани малките момиченца, дъщери на „врагове на родината”.

Сцената е претрупана от портрети, телена мрежа, надписи на руски, шинели и всякакви съветски символи, които може да намерим на един битак. Дрехите са сиви, военни, еднакви. Музиката – руски песни, които оформят една драматична композиционна рамка. Чувството за разруха, тъга и страх са обзели сценичното пространство.

Ателието е все повече представление – с цялост и дълбочина. „Светлото бъдеще на битака“ е тежък, но интересен и много смислен спектакъл, който ни поставя пред въпроси, които остават да висят мълчаливо около човека. Отговорите зависят от нас, затова гледайте и мислете! Не отричайте историята и не я продавайте за 1 долар.  Актьорите знаят защо са там, на тази сцена, в тези дрехи, в тази епоха, изтезавайки своите чувства. За да разберете и вие защо сте тук, гледайте „секънд хенд човеците от битака”, които на сцената на Сфумато продават спомени срещу билетче и място в залата, на 6-ти февруари от 19:00 ч.!        „Девочка плачет, шарик улетел…“

Ето какво сподели след представлението актрисата Василена Винченцо:

"Светлото бъдеще на битака"

Това е една от най-трудните ми роли, като изключим Достоевски, предвид самия текст и чудовищните истории в него. Много ми беше любопитно пет години след като завършихме отново да се срещнем с моя професор Иван Добчев. Благодаря му, че ни помогна да минем и съпреживеем всичко, а не просто като туристи да видим и да си тръгнем. Страшно е човек да бъде лишен от свободата си, но още по-страшна е тази свободия днес, която опорочава много и размива все повече границата между важно и маловажно. Мисля, че пагубно за днешния човек е чувството за всепозволеност, че няма страх от нищо. Не казвам в никакъв случай, че трябва да има един Сталин, от когото да ни е страх, но не може така да се живее без идеи. Иначе за времето, в което идеите са били забранени, все пак имало е Булгаков, а и не само. „Едно време хората имаха идеи и умираха за тях, а сега никой не иска да умира” (Николай Ердман). Според мен, трябва да мине много време и да се сменят много поколения, за да може човекът да даде оценка и равносметка за случилото се. А днес по-скоро светлото ни бъдеще и минало са на битака.“

Постановъчен екип:

Сценична версия и постановка: Иван Добчев
Сценография: Петя Боюкова
Музика: Христо Намлиев
Фотография: Цочо Бояджиев
Участват: Дария Симеонова, Неда Спасова, Свежен Младенов, Василена Винченцо, Стилиян Желязков, Кристина Кулиш, Виттория Николова, Катерина Керемедчиева, 
Йордан Ръсин, Иван Николов, Йордан Биков, Гергана Кофарджиева, Иван Златарев

Written by Маргарита (М.Т.)

Живея живот, изпълнен с вдъхновението на любовта. Свободата в изкуството и моето място сред тях. Радостта от възможността.

Leave a comment