LOGO

'

Габриела Маринова: „Театърът помага винаги, особено когато искаш да говориш с някого и няма с кого.“

Габриела Маринова: „Театърът помага винаги, особено когато искаш да говориш с някого и няма с кого.“ Двама в театъра Full view

Усещам слънцето върху лицето си. Отварям си както винаги дясното око и виждам на часовника до мен малката стрелка на 9 и голямата на 11. Мислех, че е много по-късно, забравяйки че е вече април и слънцето изгрява по-рано. Няколко минути след това ставам и сядам, както ми е навик от последните месеци на леглото, мислейки за живота си, за хубавите и не толкова хубави неща. Всъщност правя го, откогато имам легло, от онзи 4 януари, когато Нина ме хвана за ръка и ми каза, че прави много вкусна мусака и, повярвайте ми, никога не съм ял по-вкусна мусака в живота си! Дори когато бях богат уважаван адвокат с персийски килим в хола, басейн, хладилник, винаги пълен, за да не се чувствам никога беден и… Как да забравя?

Прекрасна съпруга и още по-прекрасна дъщеря.

Нина както винаги е станала в 7, направила 4 сока: един от портокал, един от банан с ягоди, един от мляко и киви и една огромна купа обичайната манджа с грозде, която помагала за храносмилането през деня. Слуша спортните новини по радиото, сигурно надявайки се, че вместо мен ще види покойния си от Коледа съпруг да я пита дали Челси е бил Манчестър, че с приятелите му са заложили за 2:0. Уви, появявам се пак аз, а тя в първия момент изглежда изненадана, сякаш не ме познава, но после ми се усмихва учтиво. Закусваме топли мекици, аз пия сок от портокал, а тя манджата с грозде, след спортните новини гледаме десетминутно детско филмче, в което главният герой, малко жълто птиче, решава да полети, тръгвайки по собствения си път, а майка му, колкото и да е тъжна, решава да го пусне.Това ме кара да кажа на моята приятелка, че съм й благодарен, че ме прибра от улицата онази януарска студена вечер и вече четири месеца се грижи за мен, макар че казва, че всъщност не тя мен, а аз нея съм спасил… От самотата, от снимките, на които е била щастлива със съпруга си, преди да се разболее от левкемия, от онази ужасяваща тишина, която пука тъпанчетата.

– Искам да ти кажа нещо – казвам страхливо.

– От какво имаш нужда? – пита тя.

– Стига!

– С кое?

– Престани да се държиш с мен, сякаш съм няколкомесечно птиче, което не е излизало от гнездото.

Мълчи.

– Извинявай… Не трябваше да го казвам. Или поне не по този начин. – Чувствам се глупаво.

– Какво се опитваш да ми кажеш, Асене?

– Искам да си намеря работа и да, знам, че семейството на съпруга ти е заможно и може да ни издържа до живот и двамата, но… – пресъхва ми гърлото.

– Виж, аз бях адвокат 12 години и 6 месеца – клошар, защото… загубих всичко, знаеш. Първо семейството си в катастрофа, а после пропилях всичките си пари на карти. Всичко. Ти знаеш…

– Знам.

– Слушай ме… Знам и 2, и 200. Още от юношеските ми години обичах да ходя на театър, тогава тази професия не беше много позната – за да си уважаван, трябваше да си адвокат или лекар, а мен ме беше страх от кръв.

– И?

– Вчера видях в интернет кастинг за актьори, разбира се нищо сериозно, но все пак, ако ми дават от време на време по някоя малка роля, ще съм малко по … по-индивидуален финансово.

– Кастинг? Роли? Театър? Какво говориш, никой не ходи на театър. – Става от масата сякаш ядосана.

– Не е вярно. Ти не ходиш на театър, но това не означава, че е другите не ходят.

– Колко ще си индивидуален с 200 лв. на месец?

Мълча. Не знам какво да кажа и вече съжалявам, че й го казах.

След цял ден мълчане и от двама ни решавам да я заведа на театър. Излизам в градината, където тя полива лалетата и й казвам, че ще отидем на кино да гледаме онзи филм на Ди Каприо, който взе Оскар наскоро. Пет минути по улицата на нашата къща, още десет по „Културната улица“, както аз винаги съм я наричал, и сме пред театъра. Какво прекрасно място! Библиотеки, коя от коя по-стара, галерии, музеи и най-важното, тук никой не слуша чалга, тук дори не знаят какво е това „чалга“.

– Откъде знаеш това място? – пита веднага Нина.

– Всеки петък идвах тук – отговарям. След секунди мълчание и гледайки ме право в очите пита дали театърът ми е липсвал последната година.

– Последната година? Не, не ме разбра. Всеки петък, когато бях клошар, преди това идвах всяка вечер.

– Всяка вечер? – пита учудена.

– О, Нина, моя скъпа приятелко, театърът е живот, няма значение как изглеждаш външно, а кой си вътрешно. Дори когато се отказах от всичко, не се отказах от него. Когато излезеш от салона, си тъжен, щастлив, умислен или разочарован… Той буди емоции, които понякога ти, колкото и да се опитваш, не можеш да изкараш навън. Мога да ти дам милион причини защо да ходиш на театър, но най-важната е, че помага винаги, особено когато искаш да говориш с някого и няма с кого. Ти знаеш.

– Знам, Асене, знам.

Gabriela Marinova

Габриела Маринова

Written by Деница Грудева

Деница обича красивото, а красивото е изкуство! Не понася неадекватности, затова се старае да влага адекватни усилия и емоции в работата си. Обича дизайна, простите, но смислени неща и простите, но смислени отношение между хората. Захласва се по изкуство, музика, реклама и графичен дизайн. Все хубави неща :)

Leave a comment