LOGO

'

Есето победител в конкурса „Ролята на зрителя в театъра днес“

Есето победител в конкурса „Ролята на зрителя в театъра днес“ Веселин Веселинов – победител в конкурса Full view

Автор: Веселин Веселинов

“Уважаеми зрители, молим Ви да изключите звука на вашите мобилни телефони и да не снимате по време на представлението! Желаем Ви приятно гледане…”

И за секунда става тъмно, непрогледно – сцената изчезва от съсредоточените ми очи, които храбро се борят с мрака и отказват да я изпуснат до последно. Часовниковият механизъм на сърцето ми ускорява своята усърдна работа, усещам цъкането му, придвижило се чак до гърлото. Искам да притихна, да насоча всяка молекула съзнание, която притежавам, към онова, което знам че предстои. А то е само мое, ала и общо, колективно. То е огромно и мащабно, даже вселенско, но в същото време – интимно, крехко и фино. То е дъх, прах от декора, неволно изпусната пръска слюнка от актьора по време на някой драматичен монолог, тежка бургундско червена завеса и уютен плюшен стол. Дано всички останали притихнат заедно с мен, синхронно и магично… Дано онази баба на задния ред не реши точно в този момент подробно да обяснява на своя скромен дядо, в кой сериал по телевизията е гледала момичето на сцената и колко е по-красиво то на живо, защото това би ме извадило от хипнозата, наречена простичко “Театър”. Би разкъсало тънката нишка на концентрацията към случващото се под прожекторите и би ме вкарало в други, странични размишления, в инатливо търсене на оборващи тезата на тази мила женица зад мен аргументи. А мобилният телефон оставям винаги включен, защото отдавна никой не ме търси… Да, аз снимам по време на представление – с душата си, която прави моментно изображение на случващото се на сцената, отразено чрез онова вътре в мен!

Моята роля на зрител, обаче е алтернативна и би се сторила шокираща на мнозина. Обличам я смело в думичката “завист”. Да, точно така, ЗАВИСТ! Дума, която модерното общество отдавна е изкривило и предъвкало, асоциирайки я с нещо страшно и срамно, чак до размерите на уродливост. Забравили сме, че завистта може да е и бяла, благородна, примесена с възхищение, с поклон, със страст.

Усетих я за първи път, гледайки Явор Бахаров в ролята на Ромео в театър “Българска армия”. Бях най-отпред, сам – потънал на мястото си и онемял пред този прочит на знаменитата Шекспирова трагедия. Броях луничките на лицето на Явор. Някъде в главата ми запулсира остро, компулсивно желание да бъда на неговото място, да се промъкна на бала вместо него, да чуя думите му, звучащи с моя глас, да си партнирам с Радина Кърджилова и да умра символично заедно с нея на сцената. Накрая да се поклоня, без да излизам от образа и да заживея извън сградата на театъра на армията като един съвременен Ромео – дуелиращ се за честта, достойнството и любовта си с всеки, дръзнал да ме извади от тази нова човешка и житейска роля. Роля, която да е мое убещиже!

Тръгнах си към дома разтърсен, умислен… Фиксиран върху тъжната истина, че времето препуска неуморно и скоро ще е твърде късно да бъда Ромео, че наближавам тридесетте, че съм изпуснал между пръстите си нещо важно, което е изтекло бавно и незабелязано, а аз съм го оставил така, позволил съм му го. Че изборът ми да съм психолог и учител може и да е най-хуманният, но не и най-рицарският и романтичният. Че може би съм подкарал собствената си Андрешкова каручка по друг път – чужд, каменист, напълно погрешен… Че моето място не е зрителското, не е бялата дъска в класната стая и удобното бюро в малкия слънчев кабинет. Че аз можех и да бъда по-убедителен и красив Монтеки от Бахаров… Че Николай Ламбрев би избрал мен за ролята, ако бях по-смел и осъзнат на деветнадесет годишна възраст и успеех да кривна съвсем леко от пътя за Софийски университет, към далеч по-раздвижения и цветен НАТФИЗ. Пропуснатите шансове, скритите надълбоко копнежи, които не се носят по повърхността, но усещаш, че категорично ги има и болят… Като подводни камъни, които не ти дават покой!

“Никога не е късно”, си повтарях  облекчен, излизайки малко по-натам във времето, от любимия си камерен театър – “Възраждане”, където отново се оказах в ролята на един необикновен завиждащ зрител. Този път, пожелах за себе си превъплъщението във вуйчо Ваньо, поднесено от Свежен Младенов. “Не е късно, защото първото сребро в косите ти, може и да те отдалечава от наивния Ромео, но не и от красивото и възвишеното.” Живеем в суетен свят, който не ме е пощадил и е поръсил щедро и мен със суетата си, но тъгата на Чеховия герой по същите онези пропуснати шансове, по неизживяното, на мен пък ми вдъхна кураж. Слях се с персонажа! Някакво мазохистично удоволствие от тази неговомоя тъга ме завладя, смеси се с добре познатата ми вече завист – че макар и побеляващ, Свежен все пак побелява заедно с изкуството, с възможността да разплаква тези от другата страна – побеляващите безименни като мен, като всички онези, които този път действително останаха със затаен дъх, които се изправиха на крака да го аплодират и изпратят подобаващо. “Какво ли му е зад кулисите” – се прокрадна вътре в мен, “когато вече се е сбогувал с изящната Елена Андреевна и въобще, с всичко, което е имало смисъл за него в рамките на дървения скелет на къщата на сцената на “Възраждане”. Сбогувах ли се и аз с бляна си да бъда актьор и да говоря на множеството, покачен няколко сантиметра над него?! А музиката от спектакъла звучеше паралелно у мен през цялата нощ. Да, понякога театърът не оставя зрителя да заспи! Роля на инсомниак – интересно звучи, нали?

“Никога не е късно да станеш за резил”, пък беше мисленият лайтмотив на нощта ми, след като изгледах “Идиот 2012” в Народен театър “Иван Вазов”. Там бях напрегнат зрител, който очакваше със смесени чувства епилептичните пароксизми на княз Мишкин, тъй като те са ми добре познати като състояние и феноменология, имайки предвид професията, която съм избрал и практикувам. Щеше ми се да бъда Ованес Торосян точно в този конкретен момент. Да облека неговия костюм, да дам израз на всичко страшно и в същото време красиво, казано от Достоевски преди толкова време, но звучащо актуално и до днес. И търсех среща с погледа на актьора през всичките 110 минути, колкото траеше представлението – за да му кажа с очите си какъв огромен късметлия е, че е на мястото си, че има възможността да въздейства на публиката, да им предаде нещо толкова значимо тук и сега. Имах усещането, че той го долови, че едно огромно кълбо от огън и човечност се търкаляше от сцената към нас – зрителите и обратно тогава. Точно това кълбо надхвърляше хиляди пъти мащабите на камерната сцена, но се побра там, защото е дух, красота, топлота… “Никога не е късно да станеш за резил и да бъдеш един прекрасен идиот в собствения си живот, на сцената на професионалния и съкровения си свят”, засмях се аз и аплодирах Ованес по-смирен…

Знаете ли, всъщност има нещо безкрайно нарцистично в това да си завиждащ зрител, но нима да си актьор не е същото: Аз пазя месечната програма на театрите, актьорската трупа пази спомена за одобрението на зрителя, препълнената зала и финалния поклон след добре свършената работа. Ние сме свързани – не чрез социалните мрежи. А чрез тънката паякова мрежа на театъра! Да, зрителската роля е поддържащата. И така да е – очаквам своя Аскеер за поддържаща зрителска роля!

 Веселин Веселинов спечели първо място в конкурса за есе на тема „Ролята на зрителя в театъра днес“. 

Written by Деница Димитрова

Leave a comment