Ревюта

LOGO

'

Димитър Живков: Когато актьорът дава всичко от себе си, публиката го усеща

Димитър Живков: Когато актьорът дава всичко от себе си, публиката го усеща Димитър Живков в „Живак“ Full view

Димитър Живков е един от онези млади, много талантливи и интересни хора, с които неусетно минават 4 страници интервю, докато просто си говорите. Познавам Димитър от може би 6 или 7 години, когато той беше на щат в ДТ „Гео Милев“, Стара Загора. Винаги съм смятала, че е страхотен актьор, а през последните години впечатлява не само с актьорска игра.

Направихме това интервюто след представлението „Живак“ (продуцентска къща Креди Арте), за което Димитър има Аскеер 2013 г. за изгряваща звезда. Той е автор и главен актьор (актьор, не главна роля – защото в спектакъла има десетки такива, всички изиграни от него). Гледах този спектакъл 4 пъти и… да, пак ще го гледам. В салона на Нов театър НДК винаги можеш да откриеш нещо ново и ВИНАГИ да се спукаш от смях… но и да се замислиш или дори разплачеш. „Живак“ има вече над 120 представяния! И нека поговорим за северозападната кръв, която вода не става, за изкуството, плановете, желанията и свободата.

  • Защо според теб „Живак“ е толкова успешен? Рядко се случва днес да се играят моноспектакли над 120 пъти.

Да, като за частен проект, в който не участва популярно лице от филми, реалитита, телевизионни предавания… Не знам, не мога да преценя, защото аз съм вътре в него и моята гледна точка е това, че вероятно успяваме да предадем някакви истински чувства и емоции, които всеки разчита и усеща, и се свързва с историята през забавното, през тъжното. Успяхме, според мен, изхождайки от личния проблем на главния герой да стигнем до универсалния въпрос за това „къде са ни корените“, трябва ли да се връщаме към тях, какво значи въобще да се върнеш към корените си. Това, според мен, е нещо, което всеки човек, без значение от битието си, чувства и мисли и го вълнува в даден момент.

Димитър Живков в "Живак"
Димитър Живков в „Живак“

 

  • Каква е личната ти връзка със създаването на този проект?

Личната ми връзка беше такава, че тази тема ме провокира, защото дълго време аз криех, не исках да говоря за това, че съм от Враца. И след няколко години си дадох сметка, че това е пълно безумие. Произходът на човек винаги би го обогатил повече, отколкото да го осакати. Без значение, според мен, дали е регионален или свързан с някаква драма, тежко детство и т. н. Особено пък, когато става въпрос за регионите в България. Диалектиката ни е толкова богата, това е нещо, което трябва да развиваме. И си дадох сметка, че е глупаво да крия. И самата тема ми стана много любопитна.

А относно историите вътре, те са плод на мои наблюдения от детството, на анализ през това какво би изглеждало дадено събитие, ако е пренесено в друг регион. Как биха се сблъскали характерите на хората от северозапада с други представители от други региони на България.

  • Каква част от историите, които си преразказал, са лични преживявания и колко са плод на твоето въображение?

89% вероятно са фантазии и измислени ситуации. А много малко са реалните събития. На главния герой му се случват такива неща, които аз лично все още не съм изживял. Много малко са личните неща и то пак са пречупени през някакви мои наблюдения и усещания. Аз не съм главният герой. Не съм го изживял.

  • Колко персонажи всъщност има в спектакъла? Всеки път пробвам да ги преброя, но не стигам до края.

Общо са 12 роли.

  • Кой от тях ти е най-любопитен, най-интересен като актьорска игра (въпреки че едва ли имаш най-предпочитан)?

Аз всички ги обичам. Гледам на тях като на деца – не мога да кажа, че първия обичам повече от третия син. Предполагам! (хахаха) Нямам още трима сина. Но, така гледам на тях. Обичам ги всички. Част от тези персонажи имат по-голямо сценично време, в което човек може повече да им се наслади, да се развият, други са само загатнати, но и едните, и другите са ми много любопитни. Опитвам се всеки път да търся някакви нови нюанси. Къде успявам, къде не. И те наистина биха могли, всеки един поотделно, да бъде център на самостоятелна история.

  • В тази връзка – мислил ли си за нещо като втора част на спектакъла?

Да, да. Отдавна замислям подобни неща и с екипа (режисьор – Димитър Стефанов, сценография и костюми – Димитър Димитров, музика – Мартин Каров) много си говорим.

Преди време много готина зрителка ми даде цял готов текст за втора част на „Живак“. Естествено, през нейния поглед. И в него има много хубави, много ценни неща. Бях трогнат от начина, по който е възприела персонажите и ги е развила. Естествено, след 120 представления и 5 сезона, реално 6 години сценичен живот, се опитваме да направим така нещата, че втора част да е по-силна от първата. Което винаги е проблем на продължението или поредната част от историята. Това изисква време, концентрация, яснота какво искаме да кажем.

Може би един от успехите на „Живак“ е, че с екипа, с режисьора Митко Стефанов най-вече, знаехме какво искахме да кажем с първия спектакъл. В момента, в който намерим темата, която ни касае и ни вълнува, предполагам, че ще успеем да изградим всичко и за втора част.

Не можах да се сдържа да не покажа тази прекрасна снимка на Митко и съпригата му Дина, защото от нея може да се усети страхотната енергия и чар, които носят двамата. Снимка: Chapkanov Photography
Не можах да се сдържа да не покажа тази прекрасна снимка на Митко и съпругата му Дина, защото от нея може да се усети страхотната енергия, чувство за хумор и чар, които носят двамата.
Снимка: Chapkanov Photography
  • Самият текст е твой. Мислил ли си да пишеш и други неща, които не играеш ти? Понеже за актьорската ти игра дори няма какво да коментираме – тя е повече от добра. Но мислил ли си да се развиваш и в тази среда?

Да, мислил съм го и имам известен опит в това отношение. Преди време, когато завършвах Академията, за малко работих в една нова, прохождаща американска филмова продуцентска къща тук в България. И едната от задачите беше да напишем заедно с екип, който аз събрах, сценарий за филм. И го направихме. При това на английски език. И ни беше много интересен опит. Малко по-късно, по друг проект, работих с подобни неща – представлението „Големият Bullshit“ е изградено на този принцип, заедно с режисьора Васил Спасов и колегите Ирина Андреева и Благой Бойчев сами изградихме и написахме текста. Така че имам известен интерес в това отношение.

Но този тип работа изисква друга настройка, друг поглед, друга динамика на живот въобще, според мен. На този етап, особено сега вече, напускайки щата на Сатиричния театър, има много възможности, които слава Богу се откриват пред мен. Решил съм в близките 1-2 години да пробвам да реализирам различни артистични, актьорски проекти. В различен спектър. И това ми е нещо, което съм си възложил като цел. А пък, живот и здраве, всичко е въпрос на вдъхновение. „Живак“, в не особено спокоен творчески период, съм го написал за не повече от 2 месеца. Просто ме хвана вдъхновението. И още повече – имах човек като Стефанов, който ме водеше, насочваше ме към писането. Аз пиша – той коригира, аз пиша – той коригира. Даваше ми съвети. И въобще в този процес бяхме двамата, работихме съвместно. И със сигурност втора част ще я работим в абсолютно същия тандем с него. Но – както се казва – ние имаме да реализираме първо други работи, а по-натам ще дойде и това.

  • Каква е причината да напуснеш Сатиричния театър? Какво те провокира?

Основната причина да напусна театъра е, че усетих в себе си спокойствието, което, според мен, е убийствено за съвременната динамика. Спокойствието, че аз имам едни разпределения, имам щата – „сигурния“. А в същото време системата в България не позволява осъвместяване. Всеки казва „Да, ще направим всичко възможно, така че артистът да се развива.“ Но никога не е така. Всеки казва: „Тук е твоят приоритет“. Нещо, което аз не мога да приема и да се съглася. Цял свят работи на принципа – осъвместяване на проекти, план-програма, графици и т. н.

Наскоро четох някъде много хубаво твърдение: „Няма как да полетиш, без да скочиш“. И аз мисля, че ми дойде моментът, в който трябва просто да скоча в несигурното, в нещо друго, така че да мога да се развивам. В крайна сметка усетих, че ако не го направя сега, никога няма да го направя. И това лека-полека ще ме осакати и ще ме превърне, за съжаление, в част от болшинството български актьори, които са обезверени. И си съществуват просто… при наличие на голям талант. Много талантлив актьорски състав има в България – актьори много готини, но до голяма степен много от тях просто ги е страх. Не знам, може би имам някакво напомпано самочувствие, не знам, но така мисля.

  • Чувам тези думи и от други млади актьори, напуснали театрите, което от една страна не говори добре за системата, но от друга означава, че наистина младите и талантливи хора искат да се развиват и го правят, което пък всъщност е добре за самото изкуство.

Смятам, че сами трябва да си бъдем мотор в голяма степен. Няма лошо да бъдем част от голяма формация, от голям театър и това винаги е престиж. Но идва моментът, в който понякога можеш да дадеш повече, отколкото ти се дава възможност. Повече, отколкото другата страна може да поеме. Или има интерес да поеме. Това също е много важно.

Снимка: Петър Бонев
Снимка: Петър Бонев
  • Какво мислиш за свободната сцена у нас? Страх ли те е, притесняваш ли се от това, което – дори и чисто финансово – можеш да си осигуриш?

Да, естествено, че ме е страх, защото се получава троен стандарт. Единият стандарт е на свободните артисти – мечки, които са популярни и те са си го извоювали. Аз не мога да ги коря. Те играят много, хората ги търсят. Вторият стандарт (пласт) е на проекти, които печелят финансирания, но те пък са толкова специализирани в дадени свои търсения, че публиката на тях се чуди какво гледа. И реално – техният таргет е много тесен и малък. И третият стандарт (пласт), в който аз на този етап гравитирам – представления, за които е много трудно да съберем своята публика и буквално „оцеляваме“. Естествено, просто няма пазар, който да е правилно регламентиран. Защото пък в другата крайност са държавните институции, които се опитват да оцеляват, заради това, че системата отгоре им е наложена грешно, с грешни правила, които просто ги притискат и някак си балансът е много изместен. Защото точно тези държавни, общински структури, често имат ресурса да поставят и да реализират големи проекти, които обаче са с много ниско качество. Или поради грешно менажиране имат много къс живот. И всъщност ти хвърляш едни много големи пари, претенцията е огромна, хората отиват и излизат разочаровани. А в момента битката, поне с хората, с които аз работя, особено в частния сектор, за всеки зрител е много ожесточена. И не можем да си позволим да предлагаме ниско качество. Така си мисля. 

  • Така е, да. Защото най-добрата реклама от край време е била някой да е доволен и да те препоръча. Един недоволен ще каже на още 10 човека, а доволният ще каже на 3-ма. 

Аз МНОГО вярвам, че без значение къде работи артистът – в частния или в държавния сектор, когато се стреми и дава всичко от себе си и публиката това ще го види. И ще я впечатли. Сцената е като лупа. Тя увеличава и хубавото, и лошото. Както моите професори Атанас Атанасов и Петьо Петров са ми казвали, просто трябва винаги да отдаваме най-доброто. Нямаме право да разочароваме себе си и публиката, най-вече. Да минаваме метър…

  • Точно затова аз много обичам да гледам спектаклите в НАТФИЗ, защото дори да имат известни грешки, които се дължат на липса на опит, всички хора на тази сцена играят с желание, което за жалост се губи при много от актьорите, ако си позволят, както каза ти, да съществуват. И води до точно това маркиране, което в крайна сметка разочарова зрителя.
  • Да се върнем на „Живак“. Ти на сцената играеш много роли, танцуваш, правиш много неща. Сравнявали ли са те някога с Камен Донев?

Да, сравняваха ме много и продължават да го правят. В началото се дразних, после си казах – в крайна сметка – в България обичаме да сравняваме. Когато нещо ни хареса, казваме това вози като мерцедес или има вкуса на еди какво си. В театъра е същото. Този ми прилича на еди кой си актьор.

Камен Донев е много добър в това, което прави. И многократно го е доказвал. Наистина е един от най-добрите, според мен, в тази сфера и в крайна сметка ме сравняват с един от най-добрите. Аз имам огромно желание да работя с него, много се надявам да попаднем в общ фокус. И ще ми бъде много любопитно. Защото съм се учил от него, не го крия, и от Мариус Куркински, и от Ивайло Христов в „Секс, наркотици и рокендрол“, и от Мариус Донкин в „Господин Ибрахим и цветята на Корана“, и от Тигран Торосян в „Изрод“. Въобще – от всичко, което съм гледал, съм успял по някакъв начин да взема нещо, което ми е помогнало после. И не се дразня от това, че ме сравняват с Камен Донев. В крайна сметка ние сме много различни и правим нещо различно.

  • За мен общото между вас е, че и двамата очевидно сте комплексни артисти. Може би затова навява тези асоциации. В това, разбира се, няма нищо лошо. Пожелавам ти и ти да напълниш залата на Арена Армеец.

Дай Боже, да. Това наистина не е шега работа. Не е никак лесно за правене, така че адмирации и уважение към труда.

"Игра за големи мъже"
„Игра за големи мъже“
  • Преди да стигнеш до Арена Армеец, какво ти предстои сега?

Бъдещите ми творчески планове са много конкретни. Въпросът е, че се надявам да успея да ги реализирам. Продължавам да си играя представленията в Сатиричния театър. Другият моноспектакъл – „Тиква“, пак с режисьор Димитър Стефанов. И там почваме 4-ти сезон.

От ноември започваме много натоварени репетиции. Имаме един много сериозен проект, „Цар последен“ с Йосиф Сърчаджиев в Старозагорския театър, текст на Райна Томова, за Иван Шишман. Проф. Николай Овчаров е исторически консултант. Целият състав на театъра участва, ще бъде един амбициозен и много важен проект, според мен. Особено в тези времена, в които в момента живеем, и геополитическата ситуация, такъв текст на сцена трябва да има, защото е актуален.

С Мартин Киселов имаме много добри намерения, за съжаление вече втори сезон не можем да реализираме поради заетости. Негов много интересен замисъл и драматургичен проект по „Мъртви души“ на Гогол.

Наскоро пък беше премиерата на моя режисьорски дебют – „Игра за големи мъже“. Също искам да поработя върху развитието на спектакъла, събирането на публика, играенето му по-често.

С Димитър Стефанов имаме нови планове за много интересен текст, който в близките месеци трябва да се реализира.

А и се върнах да играя отново в импровизационната трупа ШиЗи Про. Сега започва много интересен импровизационен фестивал, с участието на едни страхотни американски професионалисти. Има група от Осло също. Участват ХаХаХа Импро, също Цвета Балийска с Playback театъра. От 29 септември до 2 октомври хората могат да видят едни страхотни представления.

Просто се надявам да имам сили да свърша всичко, защото в крайна сметка за това и напуснах щата, за да мога да работя различни неща. Защото всяко едно от тях помага, обогатява и ти дава друг фокус върху нещата.

  • Личи, че имаш много планове, които звучат вълнуващо и ще очакваме с нетърпение. 

Искрено благодаря на Митко за този разговор. Понякога, дори когато познаваш някого от много време, можеш да го преоткриеш в рамките на 20 мин. и включен диктофон. Целият екип на сайта пожелава много успех на всички бъдещи проекти на Митко… А вие, скъпи читатели, не ги пропускайте, защото ще видите изключително ценни и важни неща от него.

Следваща спирка „Игра за големи мъже“…

Written by Мирена Керезова

Мирена е PR специалист и създател на LoveTheater.bg. Идеята за сайта се реализира през 2014. Тя е носител на PR Приз, връчван от БДВО, за комуникационната стратегия на LoveTheater.bg.

2 Comments

Leave a comment