LOGO

'

„Антигона и хората“ – да експериментираш с класиката

„Антигона и хората“ – да експериментираш с класиката Антигона и хората Full view

„Има много чудни неща… Но най-чудно от тях е човекът.
Има много странни неща… Но най-странно от тях е човекът.
Има много страшни неща… Но най-страшно от тях е човекът.
Има много ужасни неща… Но най-ужасно от тях е човекът.
Има много жестоки неща… Но най-жестоко от тях е човекът.
Има много красиви неща… Но най-красиво от тях е човекът…“

Чудно и странно е представлението „Антигона и хората“ на Родопския драматичен театър. В него един екип се е захванал с прословутата „царица на трагедиите“, създадена от Софокъл преди повече от две хилядолетия, и е правил с нея точно каквото си поиска.

От това представление би трябвало да излязат едни объркани хора, които не са много сигурни какво са разбрали, но са много сигурни, че то им е въздействало на някакво друго ниво, не рационално. – казва в едно интервю режисьорът на постановката Делян Илиев. И в този смисъл, можем да бъдем повече от категорични, че целта му е изпълнена.

IMG-5216-15

На пръв поглед „Антигона и хората“ може да ни се стори като едно семпло, непретенциозно, дори някак незавършено представление. Вероятно част от публиката няма да успее да премине отвъд първия поглед, заради рязкото разминаване с очакванията ѝ за постановка по класически текст. Но, както всички знаем, очакванията са нещо доста надценено. Вероятно ако всеки път срещу нас заставаше това, което сме очаквали, животът щеше да е едно извънредно скучно изживяване. Тази „Антигона“ очевидно не е създадена, за да задоволи нечии очаквания и представи. Тя е замислена като предизвикателство – към тези, които имат сетивността да го приемат, а и смея да предполагам, дори към самите тези, които всъщност го отправят.

В този смисъл трудно би могло да се каже, че представлението ще ни блъсне като товарен влак, докато го гледаме. То прави нещо съвсем друго – случва се пред очите ни и ни оставя да си отидем вкъщи и да мислим върху него. Усещанията, поне говорейки за себе си, идват с едно прилично закъснение и са силно обвързани с мисловните процеси, които се случват постфактум. Нека опитам да Ви разкажа какви са причините зад този ефект.

IMG-5271-29

Като за начало, това е представление, в което липсва тежката класическа сценография, в което костюмографията се изчерпва със семпли тъмни дрехи от репетиционната и в което единственото нещо, което актьорите сменят, са маските на лицата им. Деперсонализирането чрез хорово изпълнение с маски е единствения прийом, чрез който режисьорът е избрал да подчертае внушенията на повествованието. През цялото останало време историята е наша – ние не я гледаме като зрители, а я изживяваме някак лично. Тя не ни бива налагана като модел, пример и вездесъщ отговор – тя ни подбутва и ни поставя почти насилствено в обувките на тези… Хора. Персонажите в тази „Антигона“ не са високи и трагични, не са пищни и антични, не са такива, каквито си ги представяме, докато държим дебелия и прашен том с древногръцки трагедии. Те са така логично и така изненадващо… Хора.

Своеобразната липса на „пиедестал“, на затвърждаване на времевата, моралната и етичната дистанция, която сме свикнали да има между нас – съвременните хора, и хората на Древността, е малко дискомфортна в началото. С всяка следваща сцена обаче, зрителят малко по малко свиква с усещането и с отговорността, че той реално има правото да се отъждествява в представите си с персонажите. Добре известна ни е теорията, че театърът в Древна Гърция има за цел да предизвика катарзис у зрителя чрез страх и състрадание към героите. В двадесет и първи век по презумпция е доста сложно да се отъждествим с Антигона. В това представление обаче всички пречки да го направим са деликатно премахнати. Особено сполучливата игра на Божана Мановска в ролята на Антигона, прави образа някак жив, някак истински и пълнокръвен. И гледайки тази съвсем човешка Антигона, това крехко момиче от плът и кръв, което решава да се изправи срещу целия свят в името на справедливостта и вярванията си, ние просто сме притиснати до стената от неудобния въпрос: „А аз така ли бих постъпил?“. Отговорът остава да виси някъде, смирено изчаквайки ни първо да осмислим самия въпрос.

IMG-5231-20

В „Антигона и хората“ липсва представата, че има един класически текст, който трябва да бъде илюстриран. В това представление има една история, в която всички са равноправни, която се персонализира и плава свободно между актьорите и публиката, между миналото и настоящето. Мисля си, че това представление никога не е едно и също. Ако може да съществува термин като „импровизация по Антигона“, то Делян Илиев и актьорите от Родопския драматичен театър са го изнамерили и ни дават възможността да участваме в съществуването му. Възможност, чудна и странна.

ПОСТАНОВЪЧЕН ЕКИП: 
Режисьор: Делян Илиев
Сценография и костюми: Анна Шопова 
Композитор: Мира Искърова
Участват: Божана Мановска, Самуела-Ивана Церовска, Атанас Найденов, Борис Хаджийски и Асен Левов

Written by Тереза Алексиева

Leave a comment