LOGO

'

„Афиши в огледалото“ – непознатият, добре забравен спомен за Роза Попова

зоопарк
срещу клетките
плюшени тигри на свобода

Радостина АнгеловаРадостина Ангелова… Признавам, че романът й “Афиши в огледалото” бе първата ми среща с нея. След това се докоснах до невероятния й талант да пише хайку. Не случайно започвам и с него. Започвам с точно това хайку, защото то изцяло олицетворява в три реда усещанията и мислите ми след този роман.

Радостина Ангелова е родена в София през 1969 г. Автор е на стихосбирките „Половината съм аз“ (2003) и „Сърце на път“ (2004). Печели Втория Европейски конкурс за поетична книга на английски език с ръкописа “The Colours of the Old Lady”. Влиза в класациите на 100-те най-креативни хайку автори в Европа за 2010 и 2011 г. Член е на международната хайку фондация (The Haiku Foundation). През декември 2017-та излиза последният й роман “Афиши в огледалото” – дълбок, проницателен, загадъчен, но най-вече уютен.

Роза ПоповаРоза Попова? Руска Мануилова? Която и да е от двете Тя, аз съм безкрайно щастлива, че се “срещнахме” отново извън лекциите в академията. Забравена, незапомнена или умишлено заличена от паметта на съвременния човек, “Афиши в огледалото” уверено ни връща към онези тихи, топли и всепоглъщащи спомени за една от най-големите, най-силните български актриси – Роза Попова.

Три години от живота на актрисата преминават като вятър през пръстите ми, докато жадно прелиствам страниците. Исках още да се запознавам с нея, още да я виждам през призмата на автора. Знаех, че романът не е исторически, но знаех и че това художествено произведение, ще ме накара да потъна в атмосферата на 20-ти век, толкова обичан от мен, и ще ме накара да търся още и още забравени факти от живота на Роза Попова… Всичко това Радостина Ангелова не само че ще постигне с всеки читател на тази книга, тя ще направи нещо повече.

Шестте дни на Лия” – така аз наричам паралелния разказ в книгата, развиващ се в днешни дни, който в точния момент на точното място прекъсва ретроспекцията от 1900 г. Лия е пианистка, която вечер работи и като сервитьорка. 30-годишна, привлекателна, подтиснала мечтите си, за да се грижи за семейството си. Запознава се с Макс и следващите шест дни ни срещат с една почти любовна история. Почти, защото истинската им история започва с финала на романа, но краткото време, което прекарват заедно пред читателя е изпълнено с толкова много емоции, че съотношението 3:6 (3 години от живота на роза Попова, преплетени с 6 дни от живота на Лия) изглежда напълно 1:1.

Любопитно авторско решение, подплатено с много връзки между “преди и след”, което обаче ме накара да се замисля за едно – няма “преди и след”. Хората сме едни и същи и през 1900 г. и през 2017 г. – обичат еднакво, страдат еднакво, еднакво имат надежда за по-доброто, но още по-любопитното – дори “лошите хора” са идентични, лошите плюшени тигри. Изумително е как човек може да припознава ситуации от 1900 г. с такива днес и едновременно с това да ги разглежда отстрани. И всичко е описано изключително смело от автора, включвайки дори хумор, който толкова тактично се прокрадва между редовете, а толкова точно уцелва четящия! Романът блика от такива вкусни моменти, към които читателят неизбежно се връща, за да препрочете отново, а понякога и само, за да види себе си в огледалото на страниците.

Беше свикнал с отсъствието на Роза. Често й се случваше след спектакъл да е още там, на сцената, да не може да се отърси от образа. Вживяваше се толкова много, плътният й, но звънлив глас достигаше такава невероятна за крехката й фигура сила, толкова драматическо проникновение, че това състояние не можеше да отмине току-така. Не й придиряше за странността – една необикновена актриса не може да е обикновена жена.

 

Да… тази Жена пленява сърцата на много мъже и това не е изненадващо. Артистът е може би единственият Непознат, който може да затвори и душата, и разума ви в плен и никога да не ги пусне! Това е била и силата на таланта на актрисата – да замита всичко след себе си безпаметно, изпепеляващо и разрушително. И как можем да кажем чия е вината, как можем да виним силата на театъра и таланта заради собствената си невъзможност да се защитим от тях… Можем ли?

Историята мълчи, когато заговорим за Тодор Богданов, който прострелва от любов Роза, а после се самоубива. Мълчи за това дали наистина двамата са имали по-дълбоки взаимоотношение от писането на писма… Но в романа не това е важното, защото именно тук се крие романтиката на миналото. Точно заради това “Афиши в огледалото” е толкова ценен за българската съвременна литература роман – той ни открива един свят, който не познаваме и няма как да си спомняме, но можем да усетим с всяка частица от тялото си, можем да си го представяме.

Всеки, който хване тази книга в ръка ще потъне в едно време, което е изпълнено с толкова много уют, с толкова много шепот и в мига, в който започне да се отнася в него, авторът леко ще го издърпа на повърхността, ще му разкаже за хората днес, за хората, които всъщност… са тези от вчера, тези от преди 20 години, тези отпреди един век… Лакатушенето в тези времеви отрязъци всъщност е толкова упояващо, че накрая часовникът ви ще спре точно там, където вие пожелаете и огледалото ще ви покаже точно онова, което вие искате да видите.

Роза Попова и Тодор БогдановЛюбовта, страстта, надеждата, стремежът към себе си – всичко това ние заключваме в сивите клетки на ежедневието си, на страха си, на рутината си. Крием се от самите себе си, докато някой друг не ни открие. Точно както става и с Роза, и с Лия. Силата, от която толкова много се нуждаем понякога често се крие в човека до нас, към когото просто трябва да се протегнем. Така е било, така и ще бъде.

В романа ще срещнете много действителни личности като: съпруга на Роза Попова – Стоян Попов, Тодор Богданов, поетите Кирил Христов, Мара Белчева, и Димитър Бояджиев, скулптора Андрей Николов… и “Ако в резултат на четенето ви се прииска да научите повече за когото и да е от тях, дори само да отворите уикипедия, аз ще съм щастлива.(Радостина Ангелова). А аз, като обикновен читател, ви гарантирам, че “Афиши в огледалото” ще ви донесе онова особено желание за чаша чай и онзи силен копнеж да отидете на театър!

Written by Йоанна Темелкова

Related Articles

Leave a comment